Говорещите камъни
Не
всеки камък може да говори. Навярно някои си мълчат, защото няма какво да
кажат. Факт е обаче, че повечето са съвсем обикновени. Случвало ми се е дни
наред да обикалям като гламав, преди да попадна на говорещ. Въпреки това
начинанието си струва вложените усилия и време. Ако трябва да опиша с една дума
чувството, бих се спрял на „хипнотично“. Обикновено държа известно време камъка
в дланта си, после го стискам така, че пръстите ми да го обхванат плътно. После
затварям очи и се концентрирам, както си знам. Когато извадя късмет, в главата
ми започват да прииждат образи, наподобяващи остатъците от сънища, които човек
„вижда“ сутрин след събуждане. Но камъните носят много по-ясна информация,
която не се губи за минути. Не че не съм допускал нещо да се изпари от
съзнанието ми. В тези случаи винаги ме хваща яд – чувствам се така, сякаш съм
хвърлил ценна книга в огъня.
Вероятно
никога няма да разбера как камъните са успели да запазят в себе си откъси от
миналото. Дали те не са нещо като записващи устройства? Предполагам след време
учените ще установят какво точно се случва. Аз мога само да черпя информация, и
това ме удовлетворява, засега.
Първия
път бе доста стряскащо. Бях на екскурзия с приятели в планината. Докато
обсъждахме различните маршрути, нещо ме накара да се наведа и да взема един
камък. Обикновено парче варовик, което дори нямаше интересна форма. Подхвърлих
го, после го стиснах и бам… видение, чието появяване после дълго се мъчих да си
обясня. Реализмът бе плашещ и си помислих, че халюцинирам. Виждах в главата си
как една облечена в бели дрехи млада жена се качва по висока скала, после
застава на върха, прекръства се, разперва ръце и се мята в бездната долу. Това
бе всичко, все едно някой ми бе прожектирал кратък филм. Оставих камъка на земята,
после отново го взех. Образите отново се появиха, но вече бяха доста по-бледи.
Нямаше как да забравя тази случка, затова на следващия ден поразпитах местните.
Една старица ми каза, че местността се нарича Невенина скала, защото по турско
време девойка на име Невена турила там край на живота си, тъй като не й
разрешили да се омъжи за човек от друга вяра. Това се било случило преди около
двеста години. Интересно съвпадение, нали? Е оказа се, че не е съвпадение.
Камъните ми говореха посредством образи. Така се почна.
Първото нещо, което направих, бе да се уверя, че не полудявам. Проведох
редица опити с камъни в родния си край, които бързо потвърдиха способността им
да носят информация. Мой приятел геолог не откри нищо особено в мострите, които
му дадох за изследване: нито радиация, нито химическо замърсяване, нито
магнетизъм. Типът скала като че ли има някакво значение, защото по-добри
резултати постигах със седиментните скали. Но това са технически въпроси, с
които не смятам повече да ви занимавам.
Толкова
се развълнувах от откритието, че не ме ловеше сън и често забравях да се храня.
Представях си как чрез упорита работа с камъните, разрешавам стотици
исторически загадки. Вероятно щеше да се наложи учебниците по история да бъдат
пренаписани. Но колко ли живота щяха да са ми нужни да обходя всички кътчета на
страната. Реших да се концентрирам в местата, които са „заредени“ с история.
Трябваше и да чета много, за да мога да анализирам информацията. Интересното е,
че виждайки образите, долавях и смисъла на провежданите разговори, сякаш някой
нашепваше тихичко в дълбините на съзнанието ми. Даже разбирах говора на хора,
чийто език ми е напълно чужд. Странна работа.
Научих
много неща, но постепенно ме обземаше разочарование. Защо ли? Защото се оказа,
че камъните записват само събитията, в които е замесена силна човешка, а и не
само човешка, емоция. Изглежда процесът се задейства от изблиците на чувства.
Ако например дадени исторически личности са влезли в остър конфликт, това
камъните го улавяха, но ако с преговори, кротичко, са се договорили за нещо,
което решава съдбите на милиони хора, това нямаше как да стигне до мен. Тоест
всичко, в което нямаше жар, бе изгубено. Разочароващо, нали? Но смятах с труд и
постоянство да изровя колкото се може повече неща от миналото. Наложи се да
напусна работа и да се превърна в скитник.
Какво ли
не мина през съзнанието ми. Видях как сурови войни от Изтока прекосяват с
конете си голямата река и гледат в захлас пълните с дивеч гори и плодородните
поля. Видях страха на хора, които смятаме за герои, и геройството на хора,
набедени за предатели и страхливци. Видях заговори и метежи, подлост и
коварство, мъки и тегоби, храброст и себеотрицание, щастие и радост. Царе ме
разочароваха, а неуки селяни се издигнаха в представите ми до ранг на светци.
От битките почти нищо не научих, защото те бяха като вълни от страдание,
помитащи всичко разумно и смислено пред себе си.
След
дълго колебание реших да се свържа с историци и да се опитам да ги запозная с
откритията си. Всички ме сметнаха за луд, като дори не си направиха труда да
пробват подготвените от мен камъни с ценна информация. А бях почти сигурен, че
следвайки инструкциите ми, някои от тях щяха да усетят миналото… Тъжно. Но така
е, хората, които са се заровили дълбоко в професионалната си област, гледат с
подозрение на новостите в нея. А и аз не разполагах с доказателства. Както и да
е. Особено обидно ми стана, когато ме помислиха за иманяр, а аз просто бях
открил в една тракийска могила камък, разказваш за радостта на близките на
починалия – радваха се, че той се е отървал от земните мъки и е отишъл на
по-добро място.
В един
момент ми хрумна да направя проучвания и в чужбина. Там бе по-различно.
Образите, които „изстисквах“ от камъните, бяха по-бледи, а и онова странно
нашепване, предаващо общуването, често пъти липсваше. Естествено и там са се
случвали вълнуващи събития, но те трудно успяваха да докоснат сърцето ми.
След
време намерих сподвижници. Някои от тях се научиха да виждат миналото дори
по-добре от мен. Обикаляхме страната и трупахме информация, която обаче, с
оглед на скептицизма на държавните органи и историците, едва ли щеше да свърши
някаква работа. Но ние го правехме за себе си, за собствена наслада. Изпитвахме
удовлетворение, така че не ни пукаше особено, че знанието няма да се
разпространи. Аз лично вярвам, че само онзи, който познава миналото, е способен
да гради добро бъдеще.
Ще си
позволя да ви дам няколко съвета, които ще са ви от полза, ако намирате
потапянето в историята за интересно занимание. Поровете из интернет и си
изберете място, което на вас ви се струва интересно. Не е задължително там да
са се случили велики събития. Работа вършат например: двор на стара къща, хълм
с останки от храм на върха, тракийска могила, крепостна стена, римски път,
мост, воденица. Вариантите са много. Не препоръчвам стандартите туристически
обекти, защото там тълпите са причинили информационно замърсяване. Задължително
избягвайте разните измислени крепости, строени в наше време. Добър подход е и
да посетите някое забутано село и да поразпитате местните. Те със сигурност
кътат ценни спомени.
Отидете на мястото и се поразходете,
за да се прочисти съзнанието ви от грижите, свързани с работата и семейството.
Надишайте се едно хубаво с чист въздух и се отпуснете. Вземете камъка, който
пръв ви хване окото. Само гледайте да няма остри ръбове. Не е нужно да е с
правилна форма. Стиснете го така, че дланта ви плътно да прилепне върху него.
Затворете очи.
Това е.
Ако не се получи, не се тръшкайте и, моля ви, не ме обвинявайте в шарлатанство. Всеки човек е различен, с различна чувствителност и възприятия, така че няма как резултатите да са гарантирани. Но си мисля и друго. При една такава екскурзия все ще научите нещо интересно, а и ще се насладите на природата. Дори и да не видите образите, които аз виждам, и да не чуете онова трескаво нашепване от минало, пак в един момент сърцето ви ще трепне, сигурен съм. Защото ми се струва, че по нашите земи не само камъните говорят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар