Казвам се
Стелиана Петкова, пиша и публикувам под псевдоним Ив-Ана Драгомирова. Родена
съм в Плевен през 1969 г. В момента живея в Пловдив.
Тъй като едва от
една година публикувам свои произведения, засега съм предимно читател и
творческата ми биография е кратка. През 2018 г. участвах в три национални
литературни конкурса. В конкурса на името на „Агоп Мелконян“ влязох във
финалната подборка на журито с разказа ми „Вграждане“. Разказът „Как се яде
домат“ стана финалист в национален конкурс „Мостове“ – гр. Русе.
Стихотворението ми „Граница“ беше класирано от журито във финалната двайсетица
в конкурса на любовна тема „Напуканите устни на желанието“.
В началото на
2019 година направих дебют в литературните четения на „Истории от някога“. При
второто ми участие разказът „Избягай от манастира“ беше класиран на второ място
от публиката.
Как
се яде домат
– Знаеш ли как
се яде домат?
Въпросът ме
втрещи до такавва степен, че едва отговорих.
– Ми реже се на
салата и с ...
Тя се разсмя е
ме прекъсна:
– Знам, че
въпросът ми е шантав. Имах предвид дали можеш да превърнеш яденето на домат в
преживяване. Храната е заредена с емоция и можеш да я усетиш с всичките си
сетива.
– Добре де,
разкажи ми – троснах се аз.
Тя махна на
сервитьора и когато той дойде го помоли нещо толкова тихо, че не можах да я
чуя. И след това започна:
– Ще ми се да
разбереш, че това е цялостно изживяване. Ходил си поне веднъж на село, нали? –
кимнах, а тя продължи – И си виждал градина...
Зачудих се
накъде бие. А тя направи пауза и придоби малко отнесено изражение сякаш се
пренасяше на друго място, усмихна се и започна да разказва:
– Най-доброто
ядене на домат се случва малко преди да е станало обяд. Слънцето е вече високо,
но не е напекло земята до бяло. Вечерта градината е била полята и влагата все
още се спотаява във вадите. Когато се доближиш до редовете, можеш да усетиш
мириса на пръстта – малко сладък и леко стипчив – едва доловим. Стъпваш в нея с
боси крака. Земята обгръща стъпалата. Промушва се между пръстите и ги
гъделичка. На повърхността е топла, но точно под ходилата остава хладна. Може и
да се поизкаляш, но какво от от това? Правиш няколко крачки навътре по реда и
спираш. Дишаш. Бавно. Попиваш. По пътя си се докоснал до някои листа и стъбла.
Те започват да отделят аромат, който се наслоява заедно с тези на пръстта и
влагата... Наслаждаваш се и ги оставяш да отминат. Правиш още няколко крачки и
пред очите ти се мярва идеалният домат. Скрил се е от теб. Но слънцето вече го
е жарнало. Приближаваш се към него и протягаш ръка. Докосваш се до гладката му
кожица. Милваш го. Там, където слънцето го е целунало, вече е започнал да се
нагорещява. Но под листата още е хладен. Тежи в дланта ти. Преди да го откъснеш
до ръцете ти се допират листата му. Перести, леко мъхести. Няколко власинки се
полепват по пръстите. Откъсваш го от коленцето на стъблото му и спираш да се
движиш. Ароматът на откъснатото стъбло се носи на талази към теб. Уникален е.
Леко тръпчив, малко сладък и с една тънка нишка, която напомня на индрише.
Оставяш го да се разнесе в маранята. Спираш за миг в безвремие. Миналото се е
разтворило във въздуха, а бъдещето е в ръката ти. Вече си се сдобил със своя
домат и се връщаш по реда. Отиваш до чешмата на двора и пускаш водата да се
изстуди. Доматът грее в ръката ти. Отделяш дръжката и го поднасяш към носа си.
Ухае сладко и примамливо. Протягаш ръце под водата и започваш да го миеш.
Пръстите ти изтръпват от студената вода, но не бързаш да спреш. Слънцето напича
раменете ти. Контрастът е приятен. Гранатовият блясък на измития домат те
привлича. Не бързаш. Искаш още малко да се порадваш на неговото великолепие.
Гледаш как капчиците вода се стичат по лъскавата му ципа. Съвършен е. Устата ти
се пълни със слюнка. Поднасяш го към лицето си. Виждаш кутийките със семена под
повърхността му. Избираш границата на една от тях, докосваш го с устни и впиваш
зъби в нея. Сокът избликва в устата ти. Концентрацията е толкова силна, че
върху небцето ти избухва симфония от вкусове. Замайваш се. Сладко е. На върха
на езика ти се разгръща тънка танинова нишка. Ако не знаеш да я търсиш, няма да
я забележиш. Освежаваща кисела нотка, само намек. Ефирна. Едва кацва върху
вкуса. А след това се отдаваш на усещането от допира на домата в устата ти.
Леко зърнестата структура се разсипва по зъбите ти. Мехурчетата ѝ тихичко се
разпукват докато дъвчеш. Сокът е залял устата ти и го преглъщаш. Разстила се
като коприна по гърлото ти. Една капчица едва се стича в ъгълчето на устните
ти. Облизваш я. А после и тази, която се опитва да избяга от дланта към лакътя
ти. Така постепенно, кутийка по кутийка изяждаш целия домат. Между пръстите ти
остава само дръжчицата. Връщаш я на земята и ѝ благодариш... А след това се
усмихваш и на слънцето. Те са сътворили това чудо заедно с благословените ръце
на градинаря...
Тя говореше все
по-тихо и по-тихо и накрая замлъкна.
Не знаех какво
да кажа. Никога не ми е хрумвало, че нещо толкова прозаично като храната може
да се превърне в поезия. И разбира се, неистово ми се ядеше домат. Промълвих:
– Хайде сега да
ми намериш домат.
Нейният поглед
се проясни. Усмихна ми се.
– Ето го пред
теб. Поръчах го преди да ти разкажа.
– По същия начин
ли се ядат чушки?
Тя се разсмя
сладко:
– Не, разбира
се. Но за това ще говорим друг път...
И наистина
говорехме. Учехме се още дълги години да се радваме на малките неща, защото
животът не дава обещание за щастие. Трябваше сами да си го създаваме. Всеки ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар