Автобусът - Роберта Басарболиева

 

Първият роман на Роберта се казва „Най-добрият крадец“, започнат е когато тя е на 6, и е общо 12 страници от ученическа тетрадка. През следващите 20 години Роберта пише трийсетина стихотворения, главно на английски, и тук-таме прави по някой опит за разказ.        През 2016 тя публикува първия си разказ на български език в списание „Дракус“. През останалото време Роберта преподава английски като чужд език в Малта, пише магистърска дипломна работа за българите в Малта и техния английски, превежда разкази от български на английски, редактира всичко от фентъзи книги до дипломни работи, и от време на време спи.

            Любимите ѝ неща са книги, котки, картофи (пържени), кебапчета и карамфили.

Автобусът

 

Автобусите ни като цяло са нещото, от което се оплакваме най-много, а пък са си доста прилични. Всъщност даже са добри, като изключим пословичната им неточност: имат студен климатик през лятото (даже шал трябва понякога!) и свястно отопление през зимата, имат достатъчно седалки, някои от които са единични, за такива антисоциални като мен, а и маршрутите им са достатъчно разнообразни да покриват целия град.

И така един ден си пътувам аз към къщи от най-далечния плаж с един от последните автобуси за деня. Автобусът е полупразен и единствен по този маршрут, особено по това време. На един завой предните гуми на автобуса неочаквано хлътват в огромна дупка. Правостоящи няма, но пълните със зеленчуци торби на една жена се разпиляват, а един тинейджър си изтървава скъпия смарт телефон. Толкова силно се тръсваме, че пластмасовите цифри на автобуса се разпиляват от старомодното светлинно табло и един мъж на шейсетина почва да се надига от най-предната седалка, за да помогне, но докато все още завърта кормилото, шофьорът вече се е навел, грабва пластините и ги натиква обратно на място. Вдигам един патладжан и го подавам на жената с чантите. Тя ми благодари и хваща найлоновите дръжки по-здраво. Тинейджърът събира телефонните чаркове и започва да ги сглобява.

Продължаваме да пътуваме. Минава известно време без да спираме – никой по спирките не мята на нашото возило, въпреки че 75 е една от най-често ползваните линии по този маршрут и е вече тъмно навън. От следващата спирка най-накрая ни мятват и шофьора спира с вой на спирачки.

−Извинете, за къде карате, че тази линия не ми е позната.

−За центъра, седнете – сдъвква шофьорът, поглеждайки си телефона набързо.

−А добре, - и жената подава петдесетцентова монета за билет. – А откъде нормално минавате?

− Е как откъде, - почва да се нерви мъжът. – Винаги по този маршрут.

Жената сяда леко смутена, но се отказва да задава повече въпроси. Навън вече е напълно тъмно и светят само златисти улични лампи. Стигаме следващата спирка, откъдето пак ни махват, но малко несигурно. Спираме.

− Извинете, за центъра ли сте? – чува се тънък глас, докато една дребна възрастна женица бавно качва стръмните стъпала.

− Да. Сядайте.

− А тъй ли? Че не е ли само 75 за центъра?

− Да. Сядайте.

-  Ама вие сте 57!

Шофьорът се обръща назад към питащата и я поглежда с интерес.

− Седемдесет и пета съм. Седемдесет и пета. – натъртва той. – Сядайте.

− Ама отпред пише друго!

Шофьорът най-накрая се навежда напред да провери цифрите на светлинното табло, които явно е разменил по време на разправата си с голямата дупка, в която паднахме преди няколко спирки. Кимва на себе си с разбиране и започва да обяснява, без да поправи светлинното табло.

− Грешка. Цифрите бяха паднали. Няма значение. За къде сте?

− Ами прибирам се.

− Къде? – търпеливо продължава шофьорът.

− На центъра, до супермаркета.

− Ще ви закарам, сядайте.

Сега вече се поизправям на седалката и се оглеждам въпросително. За къде всъщност е този автобус? Да питам ли, да не питам ли? Стоя мирно до моя прозорец, а автобусът продължава по познатия маршрут, но сега вече крайната ни цел е забулена в неизвестност. Това все още ли е регламентиран градски транспорт или изпускам нещо? И разбира се, най-важният въпрос: Може ли и мен да ме закара до където искам или тези от нас, паднали с автобуса в съдбовната дупка, ще трябва да си слизат по стандартните спирки?

Качват се още няколко пътника, а разговорът се повтаря – За къде сте, за центъра, а вие, за еди-къде си, ще ви закарам, седнете.След първите няколко въпроса повечете пътници приемат за нормално това, че градски автобус предлага да ги остави където пожелаят. Единствено аз съм в смут.

Стигаме следващия квартал и няколко човека си слизат по спирките. Решавам, че съм недочула, докато не стигаме покрайнините на центъра, където е големия супермаркет. Тогава шофьорът се обажда отново.

− Жената за супермаркета – на коя улица да ви оставя?

Женичката се сепва от прозореца, грабва си чантата и тръгва към вратата:

− Ей там, до червената врата.

Автобусът пуска мигач, свива леко встрани и паркира точно пред червената врата.

−Е-е, Бог да те благослови, момче! Равен нямаш!

Слиза жената и отключва точно червената врата пред нея. Шофьорът я изчаква да си влезе вкъщи – тъмна нощ е все пак, а районът е обезлюден по този време, и тогава чак продължава. Останалите четирима пътници наскачат:

− Аз съм от ляво на църквата!

− Остави ме пред аптеката на пряката до сладкарницата!

− Блок 12, вход А се падам аз!

− Ей тука спри, това е моята врата!

Автобусът спира малко след посочения вход и след като жената с патладжаните слиза, полека оставяме и другите трима. Продължавам само аз. Шофьорът се завърта и ме поглежда въпросително:

− А вие за къде?

− Кажете къде ви е най-удобно, все ще ви прибера.

Как да обясня, че центъра е точно обратната посока на вкъщи?

− Аз съм за крайните квартали – смутолевям тихичко.

− А! Че така кажете! Тъкмо сте ми по път! Смяната ми свършва след този курс и прибирам автобуса вкъщи да го мия утре, че нали е неделя. Ще ви метна където кажете.

И така се прибрах успешно, дори след като хванах последния автобус, и то в грешната посока. А пък разправят, че градският ни транспорт не ставал – а къде другаде в Европа ще те прибере автобус до входната врата, че и ще те изчака да си отключиш? Не добри, а направо първокласни са си автобусите ни!

към страницата