Най-доброто дете - Гергана Христова

 

Казвам се Гергана Христова. Родена съм на 24.01.1980 г. Завършила съм социална педагогика и психология към ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“. Работя като психолог. В момента съм по майчинство. Майка съм на три деца. Пиша, откакто научих азбуката. Първите ми опити са детски гатанки и стихчета. Имам над 300 стихотворения. Преди три години открих силата си в краткия разказ. Участвала съм в конкурси на фейсбук групата Литературен клуб „Многоточие“. На 28.02.2019 г.излезе от печат първата ми книга с разкази „Близо до сърцето“.

Най-доброто дете

 

            Забеляза го веднага. Толкова се отличаваше от другите мъже в бара, че чак и се стори че въздуха е наситен с него. Чар, харизма, мъжественост... Високо чело и дълбоки, поглъщащи очи. И най-малкото движение беше изпълнено с галантност, спокойствие, увереност. Така се беше прехласнала по него, че приятелката и я тупна по рамото и изчурулика:

            − Ехооо, Люба, тук ли си? Или... си там... − тя многозначително погледна към мъжа на бара.

            − Уаааууу − усмихна се Люба и двете приятелки подновиха разговора си.

            Малко след това сервитьорът донесе две питиета: Поздрав от господина на бара. Другото... беше магия. Люба за първи път срещаше такъв мъж. Мил, грижовен, всеотдаен. Досещаше се какво иска преди нея самата. Докато следваше, беше общувала с всякакъв тип мъже. Никой не можеше да се сравни с него.

            След провалената предишна връзка и разочарованието от нея, тази беше сбъдната мечта. Родителите ú го харесаха. Паснаха си от пръв поглед. Той на всяка дума казваше: Да, Любе! Разбира се, Любима... − той, нейният Добрин. Предложението му да създадат семейство заедно беше най-романтичното нещо, което можеше да си представи. Точно когато неговия бизнес процъфтяваше, а нея от стажантка, след завършването, я прехвърлиха на постоянен договор, светът беше в краката ú. Сватбата беше пищна, богата. Родителите ú не пестиха средства. Той също. Останал без баща на 14 години, сега искаше да зарадва двете си “любими момичета” и парите бяха без значение.

            Малко след медения месец Люба се почувства отпаднала и остана няколко дни в къщи. Седмица след това, тъй като се влошаваше, посети личния си лекар. Пуснаха всички възможни изследвания, нищо. Даде ú имуностимуланти и я остави вкъщи още пет дни. Вечерта Добрин се прибра притеснен. Как така не знаел този доктор какво ú е! Не може така... Тя отпадаше все повече... − Ето вземи, Любов моя, направих ти фреш, ще се почувстваш по-добре! Люба взе чашата с треперещи ръце. − Купих ти и витамини − той започна да рови по джобовете на дрехите си. – Оххх, от притеснение съм ги забравил в колата. Ти полегни, аз ще отида да ги донеса.          

            Докато се завиваш,е Люба го чу да се ядосва, че “сега пък и ключа ми го няма, сигурно и той е в колата, ще взема твоя”. Оказа се че и в колата го няма. Разбраха се да вземе нейния да направи дубликат. Тя и без това не се чувстваше добре, нямаше да излиза. На другия ден на работа изведнъж го затрупаха проблеми. От цветущ бизнесът му взе да запада главоломно. Отне му месеци да го стабилизира и да си стъпи на краката. Люба веднъж се обади, че трябва да отиде на лекар, и той я придружи. Забавиха се, тя едва вървеше, пак не успяха да извадят дубликат. Докато се бореше за фирмата, изключиха стационарния им телефон - неплатени сметки, а мобилният ú − втори месец беше на поправка. Прибра се изтощена като сянката и легна под одеялото.

            След като върна бизнеса си в предишното състояние, Добрин излезе отпуска. Ходеха от клиника на клиника, от лекар на лекар. Най-сетне нещата взеха да се оправят. Люба позакрепна, върна се руменината по лицето ú. За да го отпразнуват, си направиха втори меден месец. Вече планираха връщането ú на работа, когато разбра, че е бременна. Всички я съветваха да се пази, особено сега. Добрин не я изпускаше от поглед, носеше я на ръце, при всеки преглед беше с нея. От притеснение и работа “да не ú липсва нищо”, така и не беше извадил още един ключ. От телефона се отказаха, след като така и не го оправиха. Плати стационарния. А когато я завари една вечер ревяща, “защото прочела в гугъл за възможни усложнения при бременност” − спря интернета.

            − Ти си почивай, любима, спи, грижи се за себе си, ето всичко съм ти донесъл... − Добрин подпъхна крайщата на одеялото под нея. − Аз нали съм за това да те гледам и да ти помагам − дълбоките му очи я гледаха попиващо.

            − Събра ти се в последно време. Тъкмо се възстанови от онази мистериозна болест, сега бебче, и си изнервена, и чувствителна, знам, хормони... Ще се справим. Ти само си почивай! Малкият се роди една нощ, почти месец преди термина.

            Почувства, че нещо не е наред, и Добрин я закара в болницата. Наложи се спешно секцио. За щастие всичко мина добре. Майка ú дойде да помага. На втория месец си тръгна. Беше достатъчно едно шеговито подмятане, че “не може да види жена си”.

            Излизаха вечер “да не мъкне количката с тази операция”. Един ден приятелката ú дойде да я види, да донесе подарък на малкия... Люба не можа да и отвори, нямаше ключ.

            − Мила, какво става, осъзнай се! − говореше жената от външната страна на вратата. − Това не е нормално...

            − Ще го подсетя, забравил е, всичко е на неговите ръце...

            Същата вечер подхвана разговора за ключа, нов телефон... Вечеряха, малкият тъкмо беше заспал. Първият удар беше толкова неочакван, че Люба не можа да реагира. После всичко стана мъгла. Усещаше кокалчетата на ръцете му по нея. В един момент спря да усеща, само чуваше гласа му...

            − Колко време ще се мотая с твоите родители и приятели, с тоя и оня, никой няма да идва! Никъде няма да ходиш, с никого няма да говориш! Само да си писнала да събудиш онова ревящото... − ударите се сипеха без почивка.

            Събуди се призаран. Всичко я болеше, а едната ú ръка стоеше неестествено. Погледна се в огледалото. Беше пощадил лицето ú. Преди да тръгне за работа, видя ръката ú. Хвана я и със сила я върна в правилната позиция. Тя прехапа устни до кръв и се свлече от болка на земята.       − Само да си мъцнала! − Добрин сви устни. − Цяла нощ ми се въргаляш и твойта работа да върша. Едвам го приспах... След два часа докара майка си да ú помага, че паднала, та се потрошила. Донесе ú ортопедична превръзка за ръката - “като не ще да иде на лекар...”.

            − И аз много падах − промрънка майка му, като излезе.

            − Не съм паднала − почти проплака Люба.

            − А, не си, паднала си...

             Люба разбра...

            − Кога се оправи този проблем с виенето на свят - попита.

            − Една година, Добрин беше на 14, стана нещастен случай. Баща му беше ловец. Простреля се сам, докато чистеше пушката. Тогава се стегнах, то – детето, на мен чакаше... и се оправих.

            Люба я гледаше притихнала. В очите ú видя, че не може да разчита на нея. Остана докато се пооправи ръката, за да може да се грижи за малкия. Наболяваше я още, но вече я използваше. Започна да се старае да прави всичко, както той го иска. При едно подреждане на стари документи откри, че е изкарал курс за първа помощ, и дълго е бил доброволец. Дори имаше награда за успешно справяне с отрови. Внезапно разбра каква е била мистериозната ú болест. Разбра и защо беше наместил успешно счупената ú ръка.

            Заточиха се дълги дни и нощи. Беше като уплашено дете. През деня малкият я радваше, беше започнал да казва първите си думи. Говореше си с него. Една вечер се прибра и още не съблякъл сакото си започна:

            − Говорила си с вашите, а? Набирала си ги? − ударите я пронизваха. Опита се да каже нещо. Успя само да изхлипа, че са искали да чуят малкия как говори. После загуби съзнание. Свести се от прегръдките на детето. Гледаше я с разплакани очи и мълчеше. След седмица пак се повтори. “Паданията” ставаха все по чести.

            Сутринта щракването на ключалката не се чу. Изчака малко и стана. Вратата беше отключена. Звънна на майка си да дойдат да изведат детето на разходка. Веднага след това започна да събира документи, дрехи. Действаше методично. Беше го обмисляла много пъти. На вратата се сблъска с него... Свести се в болницата. Майка ú беше до нея. Прошепна ú: Детенцето ми? Майка ú отговори: При нас е, спокойно, само се дръж!

 

…

            Аутопсията показа наличие на множество стари травми, вътрешен кръвоизлив и бременност. Малкият остана при баба си и дядо си. След дълго проучване социалните решиха така. През това време детето смени три приемни семейства. Отказваха да се грижат за него: не комуникирал с тях и тормозел другите деца в къщата. Добрин получи условна присъда, споразумя се, прие да посещава психолог. След шест месеца се премести в друг град.

            Малкият проговори късно, а когато никой не го вижда, хваща мухи и пепруди и с усмивка къса крилата и краката им. Баба му казва, че е най-доброто дете на света. Има дълбоки, поглъщащи очи.

към страницата