Божи дар - Юлия Патева

ЮЛИЯ ПАТЕВА

 

Божи дар

 

            Току-що бяха минали две седмици, откакто напуснах Дома за бездомни деца. Парите, които ми беше дала г-жа Вяра, домакинката, свършиха. Спях под мостовете или зад барикади от щайги под масите на пазара. Страшно и ужасно за едно момиче едва на 18 години. Но нали преди по-малко от два месеца ги навърших, трябваше да напусна Дома и да се оправям сама. Нямам си никого, откак се помня все съм сама. Не знам какво е майчина ласка и милувка.

            В такъв съдбовен за мен ден от втората седмица на скитническия ми живот аз бях на пазара, когато в един момент видях, че портмонето на жената пред мен падна от джоба ú, без тя да разбере. Наведох се и веднага го взех. Отворих го и видях, че вътре има пет лева. Толкова много се зарадвах на късмета, че най-после ще се нахраня. Бях много гладна. Погледнах към жената, беше се отдалечила от мен и разговаряше с друга жена. Нямах намерение да върна портмонето ú, но пък бях любопитна дали е разбрала, че го е загубила. Постепенно доближих двете разговарящи жени. Застанах на прилично разстояние от тях и чух как пострадалата жена обясняваше на своята позната, че си е изгубила портмонето с последните пет лева, с които е трябвало да изкара още една седмица. Чух, че приятелката ú предложи, да ú услужи с малка сума, за да не се притеснява с какво ще преживява цяла седмица. Но жената отказа.

            Дочутият разговор прониза душата ми. Знам какво е да си гладен, да нямаш налични средства и да се чудиш как да изтикаш седмицата. Замислих се, че тази жена може да няма провизии, възрастна е. Къде ще отиде да работи, за да се прехрани цяла седмица? Докато аз! Аз съм млада, пренасям щайги на пазара, помагам на продавачите. Те ми дават дребни или малко зеленчуци, плодове, залъгвам глада си. Да знам, че няма да се нахраня до засищане, но поне ще сложа нещо в стомаха си. А вечерта ще си постеля два кашона, ще се барикадирам с щайги под някоя маса на пазара и ще заспя, за да се принеса в сънищата. Не, такова нещо не мога да позволя, не мога да оставя друг човек да гладува вместо мен. И освен това в портмонето са нейните парите.

            Забелязах, че жените си вземат довиждане. Запристъпих смело след тази с изгубеното портмоне, тя вървеше бавно, с наведена глава. Настигнах я и с леко докосване по рамото я принудих да спре и казах:

            − Извинете, госпожо, ето там по-надолу по пътя изпадна портмонето от джоба Ви и дойдох да Ви го върна − държах го в дясната си ръка и ú го подадох. Опитвах се да не я гледам, за да не прочете в погледа ми, че в първия момент не съм имал никакво намерение да го връщам. Погледна ме бавно отгоре до долу, задържа за малко погледа си върху протегнатата ми ръка и портмонето. Погледна ме в очите и каза с лек, но нетърпим възражения тон;

            − Тръгвай с мен, ще напазаруваме заедно с каквото е останало в портмонето. Хайде, какво ме гледаш? Я се виж! Та ти си кожа и кости! − взе портмонето, хвана ме за ръката и ме поведе.

            Аз се оставих да ме води. За първи път някой ме искаше, някой ме канеше; за първи път вървях до някого, който искаше да върви с мен; за първи път се почувствах специална! Дори не попитах къде отиваме. Просто се оставих да изживея пълноценно усещането за цялост в душата си!

            Вървях леко, не чувствах да стъпвам, усещах само ръката ú, която ме държеше. Влязохме в супермаркет. Купи две кофички с кисело мляко, хляб и захар. Не след дълго влязохме в единна кооперация, качихме се на втория етаж и ме покани да вляза в дома ú. Седнахме в кухнята, разделяше ни масата. Никоя от нас двете не говореше. Тя разопакова провизиите от чантата. В две чинии сложи пред всяка от нас по две филии, покрити с кисело мляко и поръсени със захар. В мълчание всяка от нас ги изяде. За мен това бяха най вкусните филии, които бях яла. Топяха се в устата ми от сладост.

            Когато се нахранихме, тя започна да говори за себе си. Първо ми се представи, че се казва Божидара. Разказа ми за голямата си любов. Били много щастливи заедно, но не било за дълго щастието им. Той се разболял и починал. Останала сама, нямала деца. Отдала на работата си, била учителка дълги години. Там се радвала на децата. Дарявала ги с любов и получавала от тях признание. Пенсионирала се  и с пенсията, която получавала, едва покривала нуждите си.

            − А ти? Ти от къде си, къде живееш? − изкънтя като камбана в ушите ми този въпрос, няколко секунди чувах и ехото му.

            Тогава реших да ú разкажа своята история. Колко съм самотна, не знам кои са родителите ми, от две седмици съм напуснала Дома за бездомни деца и се скитам сама по улиците. Признах си, че не бях яла ден и половина и, че когато намерих парите, исках да си ги изхарча за себе си, но после размислих. Разказах ú, че не съм се къпала цели две седмици, че всичко това ми е за първи път, но ще свикна!

            − Няма да се налага да свикваш, защото оставаш при мен! Не мога да те оставя да се скиташ по улиците бездомна.

            − Но как? − възкликнах аз. − Та ти едва ме познаваш?!

            − Виж, момичето ми, не е нужно да те познавам. Аз просто те разбирам. Чувствам този страх, който и ти чувстваш, страхът от неизвестното, от глада, от самотата. Затова моля те съблечи се, влез в банята да се изкъпеш, а аз ще сложа дрехите ти за пране. Ето ти хавлия и един домашен пеньоар. Това за сега е достатъчно. Ще погледаме телевизия и ще легнем. На сутринта ще отида до училището да разпитам да те вземат за чистачка. Това на първо време. После ще търсим нещо по-добро.

            Аз послушно изпълних всичко, което ми каза. На сутринта моята спасителка излезе, ходи до училището и се върна с добра новина. След една седмица започнах работа в училището като чистачка. След една година вече бях продавачка в супермаркет. И това всичко благодарение на моята спасителка − мама Божидара. Откакто влязох в нейния дом, нямам намерение да се местя никъде другаде. Много я обичам. Научи ме да шия, да бродирам, да плета.

            Аз ú помагам, като поемам всичките разходи по домакинството, не ú разрешавам да си харчи парите от пенсията. Насърчавам я да ходи на разходки или на екскурзия с приятелки. Вече се чувствам нужна, сигурна, цяла, защото съм обичана и обичам, защото намерих своята майчица. Не я заменям за никоя друга. В този съдбовен ден Бог ми изпрати божия си дар! Моята майчица Божидара! Обичам те, мамо!

към страницата