Завръщане - Стоянка Боянова

СТОЯНКА БОЯНОВА

Поет, физик, редактор.

Завършила е основно образование в гр. Сопот – трети и четвърти клас учи в „Радиното училище“, описано в романа „Под игото“ от Иван Вазов, гимназия – в гр. Карлово, а след това се дипломира в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, специалност „Физика“. Главен експерт в Българския институт по метрология в София.

Автор на 11 книги – девет с поезия, един роман и сборник с разкази.

Превеждана е на японски, английски, немски, полски, сръбски, арменски.

Редактор на книги с разкази, романи, поезия и речници. Член е на Съюза на българските писатели – София, Дружеството на българските писатели – Карлово, Български съюз по метрология, Хайку клуб – Пловдив, Българския хайку съюз, Световната хайку асоциация, Британското хайку и танка общество, Хайку асоциацията в САЩ, Световната хайку асоциация.

Най-новата ѝ публикации е в Taj Mahal Review № 1, 2017 г. с милиард и половина аудитория за англоговорещи и пишещи предимно в Индия и САЩ. Според д-р Karunesh Kumar, редактор на изданието, „най-доброто, което издателството може да предложи е глобалното усещане с автори от цял свят. Факт е, че техните стихотворения и хайку са избрани в този брой, защото разкриват вълнуващи висини и глъбини на силно въображение и наблюдателен ум.“

Автор е на 11 книги:

„Бягащи пространства“ (стихове), 1982 г.;

„Крайбрежна улица“ (стихове), 1992 г.;

„Крайбрежна улица“ (стихове), второ издание,1996 г.;

„Тревата на другия бряг“ (стихове), 1996 г.;

„Надалеч, надалеч…“ (роман), 1998 г.;

„Цъфтяща нощ /Blooming night“ (стихове на български и английски в превод на авторката), 2001 г.;

„Сред розите“ (стихове, художник авторката), 2004 г.;

„Вятърът пресича долината“ (стихове, илюстрации от авторката), 2009 г.;

„Без теб съм друга“ (стихове), 2011 г.;

„По бреговете на живота“ (разкази, илюстрации от авторката), 2011 г.,

„Невидим благослов“ (стихове), 2015 г.

Съавтор е в редица издания. Носител е на над 20 национални и международни награди от различни конкурси.

Представена е в:

„Кой кой е в България“, издателска къща „Труд“, 1998, с. 89.

„Кой кой е в българската култура“, „Словина“ (Варна), 1998, с. 66.

„Картотека на съвременната българска поезия“, Спас Антонов/Мултипринт ЕООД, София, 2006, с. 131, 196, 300.

„Изявени пловдивчани“, Личностна енциклопедия, ВУАРР Пловдив, 2016, с. 62.

„Азбучник на Съюза на българските писатели“, 1913 – 2016, Български писател, 2016.

The Haiku Foundation, Winchester, USA, Хайку фондацията, САЩ,

https://www.thehaikufoundation.org/poet-details/?IDclient=1751

Taj Mahal Review – JUNE 2017 Тач Махал Ревю – 2017, Индия

Haiku Foundation Digital Library,

ЗАВРЪЩАНЕ

Русе. В началото на 90-те години на ХХ век пътувах с автобус към филиала на софийската ни служба. Беше рано сутринта. Мислех за предстоящия ден и не обръщах внимание на пътниците. По едно време чух глас:

– Ти на колко години си?

– Стар съм – отговори му друг.

Загледах се и видях двама възрастни мъже да седят един до друг на първата седалка. Стори ми се, че са на една възраст. Разговаряха тихо, но аз бях права до тях и ги чувах добре.

– На колко години си?

– На седемдесет и три – отговори вторият.

Първият въздъхна и поклати глава.

– Аз съм на осемдесет и пет – в гласа му се долавяше самочувствие. – Тия дни се върнах в България от чужбина. Дойдох си да видя родния Русе, Дунава и моста... Ех, влюбени млади времена! Този мост на любовта!

Социалистическият строй си беше отишъл след 45 години, през които заминалите в чужбина нямаха право да се завърнат в родината – сякаш бяха врагове. Хора, които десетилетия не бяха стъпвали в България, с вълнение търсеха роднини и познати. Лицата им сияеха.

– Ти помниш ли артиста Огнянов? – продължи мъжът, който идваше от чужбина.

– Не. Театърът ни се казва „Сава Огнянов“.

– Как играеше само! И ми каза: „Момче, ти за артист ставаш, бе!“ А той може и да не е жив. Не си ли чул как се е споминал?

– Не съм.

– Когато бях юноша, той... млад ми изглеждаше, ама не беше. Не може да е жив, значи. Пък и ти не си чувал за него! А аз си представях, че като се върна в България, ще го открия и ще му ида на гости.

Двамата замълчаха. Автобусът се движеше по улиците и приближаваше голямата река. Мостовете във времето изглеждаха изпокъсани, но мостът на обичта към родината и младостта го беше върнал отново тук и спомените го изпълваха с енергия и ентусиазъм.

Осемдесет и пет годишният въздъхна и като събуден от дълъг сън, рече:

– Не мога да срещна познат. Няма ги. Тръгнах да се върна при близките... Пък то, не мога да намеря човек, който ги е познавал. Поне за тях да си побъбрим!

Показа се реката и величествените ѝ води изпълниха с възторг русенеца, идващ от чужбина. Той каза:

– Реката е тук, мостът е тук, и аз отново съм тук!

Три дни, които разтърсиха живота ми - Албена Тодорова-Радионова

АЛБЕНА ТОДОРОВА-РАДИОНОВА

Албена Тодорова-Радионова – магистър филолог, старши учител по български език и литература в СУ „Христо Ботев“ – Русе. Завършила е висше образование Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Главен редактор на „Училищен вестник“ на СУ „Хр. Ботев“ – Русе, от създаването му през 1990 г. досега. Нейни текстове са публикувани в национални и регионални вестници и списания, регулярно в електронното списание „Думите“. Четири пъти (2009, 2010, 2011 и 2013 г.) с есета печели Националния конкурс за учители творци, организиран от ИК „Анубис“ и „Булвест 2000“, вeстниците „Сега“, „Аз Буки“, „Учителско дело“, от Съюза на българските учители и мрежата на учителите новатори teacher.bg. Призираните есета са включени в сборниците „Скъпоценни камъчета“, „Ветрилото на дъгата“, „Меридианът на нощта“ и „Многоточие за бъдеще“. През 2011 г. с творбата си „Лудостта на Фокнъра“ печели първо място за разказ в международния литературeн конкурс на тема „Писането е лудост“ на триезичното мултимедийно списание “Public Republic“, организиран от Немско-българското дружество в Хамбург и Дружеството за българо-немски икономически и културни връзки, Германия. Разказът е публикуван и в сп. „Съвременник“, бр. 4/2011 г. Разказът ѝ „Това е България!“ взе през 2011 г. трета награда на националния Конкурс за разказ на младежка тема – Варна. През 2013 г. спечели конкурс за есе на електронното списание az-jenata. През 2014 г. получи наградата за „Журналистика и есеистика“ на Петия национален литературен конкурс „Петър Ковачев“ – Плевен, за есето „Ефектът на баничката“. През 2017 г. в сборника „Еротичното в историята“, том ІV на Етнографски музей на открито „Етъра“ – Габрово 2017 е публикуван научният ѝ доклад на тема „Преобърнатият модел на женската свенливост и мъжката вярност в една обичана българска народна песен“.

ТРИ ДНИ, КОИТО РАЗТЪРСИХА ЖИВОТА МИ

Ръмеше кротко. Малко необичайно за Русе, където напоследък настроението на времето климактерично прескача от гръмотевични бури до пустинни жеги. Калените във вечни температурни аномалии русенци паметливо отбелязваха, че подобно шантаво време за последно е имало преди… три дни. Русенска шегичка.

Дъждът прибра праха и многолюдността. Останахме аз и Градът в някаква особена интимност. Пъстрите сгради по централната улица ококриха очи като матрони, спомнили си палавата младост. Дунавът, вечният любовник, леко потръпваше от гъдела на дъждовните капки, но не прекъсна пътя си към Големия свят. Минавайки под Моста на дружбата, той му хвърли пренебрежителен поглед. Все пак истинският мост към света винаги си е бил Дунавът, а не някакви си железа.

В такова време, в почивен ден, вместо домашен любимец извеждам себе си на разходка и краката сами ме повеждат към Вития мост на Кея. Обичам тоя мост! И днес разходката ми започна оттук. Побъбрихме си с Дунава и се качих, както обичайно, по другия мост, под музея на Баба Тонка. Беше влажно и пусто по един душеспасителен начин. Винаги спирам пред къщата на Калиопа – материализирана притча за Живота и Любовта, за преходността и тленността. Каквото и да е направил Мидхат паша за Историята, за Русе е останал в любовната история с Калиопа. Греховна, но любов. И къщата, подарена на любовницата, къща – мост, по който смъртните мъж и жена са преминали, за да останат безсмъртни в мистична градска легенда.

Пред информационното табло на Къщата на Калиопа стоеше мъж. Изглеждаше като чужденец. Турист.

Когато съм извела на разходка не само тялото, но и ума си, го оставям – като палаво дете – да се забавлява и да си измисля истории за хора, които среща. Затова се загледах в мъжа. Стори ми се някак познат. Разрових се в мислената си картотека с физиономии и в един момент чак лекичко ахнах: имаше поразително съвпадение с холивудския актьор Ралф Файнс. Кестенява, не много гъста права коса, правилен прав, отчетливо изразен нос, стройно слабо тяло. Еха-а-а! В Русе снимаха чужди продукции, като нищо това можеше да е истинският Ралф Файнс, който инкогнито разглежда града. За секунди съзнанието ми като на филмова лента зареди картини, включващи мен, Ралф и всичко, което има в един чиклит коктейл с все му нюанса сиво.

– Извинете, можете ли да ми помогнете да стигна центъра?

Почти подскочих, стресната от въпроса. Толкова се бях унесла в сапунката в главата си, че напълно бях изключила реалността. А тя ме гледаше с наситено сини очи и се усмихваше с ослепително бяла усмивка. Срещу цялата тая прелест обаче стоеше същество с прилепнала от дъжда коса, с къса, почти момчешка подстрижка, в протрити дънки и семпло пуловерче, и двете марка „Имам и хубави дрехи, ама не са тия“. Аз в цялата си семплост. Доколкото бях изтървала момента да отмина незабелязана, с някакво подобие на усмивка кимнах за „Да“. После вече извадих и глас:

– И аз съм към центъра. Близо е. Русе не е чак толкова голям град…

Не знам защо казах това, последното. Може би зад него скрих персоналното си ниско самочувствие. Реших да компенсирам с малко любезност.

– Това е Къщата на Калиопа. Уредничката вероятно Ви е разказала любовната история?

– Къща на любовницата или на Любовта?

О, туристът не просто знаеше историята, ами и мислеше за нея като… мен! Озадачена, посочих с ръка надясно. „Ралф Файнс“, все така широко усмихнат, закрачи до мен. Бре, не знаех, че „И аз съм към центъра“! Да се вържеш на толкова плосък начин да те заговори! Можеше просто да му посочиш улицата. И защо избра този заобиколен път? Вечният мърморко, вътрешният ми глас, беше надигнал глава. Явно вече бях дошла на себе си и бях себе си. Чак сега си дадох сметка, че чужденецът говореше на български! Един напевен, но правилен български, с акцент, по който не можех да определя откъде е.

– Това е музеят на Баба Тонка. Бяхте ли вече тук?

Мъжът неопределено кимна, аз се смутих, че не се сещам кое беше българското и кое европейското поклащане на глава за съгласие, май не бях излязла от режим „Притеснена трета степен“, и за всеки случай изнесох блиц лекция за националната героиня и че тя и хората като нея са били нашият мост към свободата. Русе е град – мост към тая свобода. Нещо такова. Посочих уличката зад паметника на Баба Тонка.

– Оттук! – И като да оправдая избора си на маршрут, допълних: – Обичам тая уличка, напомня ми Монмартр…

Ха, че ти кога си била там?! Вътрешният ми глас явно ми се подиграваше. Ядоса ме, защото беше прав. Пък и защо обяснявах на този непознат какво обичам?

– Мило от Ваша страна… Как познахте?

Ококорих очи – какво съм познала?

– Че съм от Париж. И че обичам Монмартр.

Пак се сконфузих. Бях почнала да продавам краставици на краставичар. Отговорът ми изненада и самата мен:

– Ами… наричат Русе „малкия Париж“…

„Ралф Файнс“ се засмя:

– Даже истинският Париж не може да се похвали, че е едновременно и „малката Виена“…

Оппа! Беше прав! Виена, не Париж! Или? Сконфузих се още повече.

– Впрочем, казвам се Пиер.

Че как, ако не Пиер, ще се казва един „французин“?! Ако ти каже и че фамилията му е Карден и има модна къща, а ти си моделът, който е търсил цял живот – бягай с писъци! – вътрешният ми глас яростно ме бодигардеше.

– На прадядо ми Петър – Пиер подаваше ръка. – Баба ми е българка.

Широката му открита усмивка обезоръжи мърморкото в мен. Подадох ръка и си казах името.

Баба му го отгледала, а и после често я посещавал. Много я обичал. Тя го учела на български и настоявала с нея да говори само на този език. Искала да го доведе в Русе, била оттук, тук срещнала дядо му – голямата си любов. Но така и не дошли. Сега починала и той изпълнява волята ѝ да разпръсне праха ѝ в Дунава.

Когато някой сподели с теб нещо толкова лично, не може да ти остане непознат.

На площада не се разделихме, а му станах гид. Разказах му за Русе като мост на България към Европа, за уникалната архитектура, дело на австрийски, италиански и немски архитекти, споменах единствените имена, които помнех – Георг Ланг, Паул Бранк и Доходното здание, Арнолдо Цоки и Паметника на свободата, махах с ръце, сочех сграда след сграда и авторитетно редях „сецесион“, „неокласицизъм“, „барок“, докато не се усетих, че може да говоря на архитект – не, засмя се той, имал малка книжарничка. О, в Русе е открита първата печатница в България! Русе не само е бил и е най-европейският град на България, той е мост между минало и бъдеще! – бях се разпалила и с жар заизброявах колко неща са се случили за първи път в Русе. Изтъквах значимостта на родния си град сякаш за да си придам лична значимост в очите на парижанина. Той като че ли беше впечатлен най-вече от местния ми патриотизъм, а аз се правех, че не виждам дяволитото пламъче в очите му.

После пихме кафе в онова заведение, чието име една възпитана българска дама не би си позволила да изговори пред изтънчен французин, все така приличащ на Ралф Файнс в пълната му прелест.

Кафето премина във вечеря и в нощна разходка по Кея. На Вития мост се целунахме. Мостът! Затова ли цял ден като мантра все повтарях „мост“?!

На другия ден заедно отидохме Пиер да отдаде последна почит на баба си. На Дунава, точно под къщата на Калиопа. Баба му била там на стаж като екскурзовод, дядо му минал с туристическа група. Абсурдно бързо случайната среща се превърнала в любов за цял живот. И ето го него – внукът на тая любов. Беше тъжно и красиво да се върнеш по този начин в Русе. Разплаках се за тая непозната жена, която почувствах близка. Пиер ме погледна стреснат, но и у него чувствата взеха връх. Съпреживяхме толкова съкровен момент, че когато вдигнахме очи, вече знаехме, че сме си близки.

Някак логично беше да заведа Пиер да запалим свещичка за баба му. Импулсивно го разведох и из останалите храмове в Русе – уникален мост между различни вероизповедания, емблематичен знак за чисто човешка толерантност. Като че ли казвах: Такива сме ние, русенци – строим мостове!

На третия ден Пиер пожела да му покажа „моя“ Русе: улиците, по които вървя всеки ден, любимите си места, магазинчетата, от които пазарувам, и продавачите им, с които си бъбрим като добри познати („о, това е съвсем френско!“), приятелите, с които седнахме на по чаша вино. Всичките невидими мостчета, които свързват хората и превръщат един град в… твой и в родина.

Пиер трябваше да отпътува, но запазихме билети за мен за след две седмици. За Париж. При Пиер.

Три дни с Пиер. Ех, Джон Рид! На света може и да му трябват десет дни, за да го разтърсят (както е в книгата ти). На моя живот му стигнаха три дни, за да го преобърнат. Моят любим град съгради за мен още един мост. Русе – град на мостове. На мостове и на Любовта.

към страницата

Мостовете разделят и свързват - Радина Ангелова

РАДИНА АНГЕЛОВА

Казвам се Радина Ангелова. На 21 години. Родена съм в Сливен, живея в гр. Сунгурларе и уча в Пловдив, специалност „Биология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Пиша от 8 години. По същото време започнах да участвам в конкурси за разкази, регионални и национални. През 2012-а година, в конкурса на издателство „Просвета“ за творческо писане, получих електронен сертификат, че моя творба е сред 55-те най-добри. Горе-долу по същото време моят разказ „Убити мечти“ бе публикуван в електронното списание „Думите“. През 2017 г. мой разказ („Детегледачката“) бе включен в сборника „Спри, обичам те!“ на изд. „Фараго“ Имам 71 написани разказа, 10 започнати романа в различен етап на развитие и два завършени фенфикшъна за Анита Блейк – „Ловецът на вампири“ от Лоръл К. Хамилтън. Пиша в различни жанрове – исторически, фентъзи... – като се старая да засягам актуални социални теми.

МОСТОВЕТЕ РАЗДЕЛЯТ И СВЪРЗВАТ

Михаил пристъпи в кабинета ми с уверена походка и се разположи на кушетката. Блесна сваляческа усмивка, а черните му очи обхождаха тялото ми. В практиката си бях свикнала с подобни погледи. Криеше се зад модела на сваляча, но аз исках да достигна до истинската му същност. Той бе костелив орех, но ако ударя на правилното място, черупката щеше да се пропука. Самият факт, че не вярва на жени, пречеше да сработи терапията. Използваше ги само като сексуален обект и като носна кърпичка ги изхвърляше. Опитваше се да употреби и младата си сладка терапевтка. Въпреки това, ето го отново в кабинета ми, в безупречен вид – втален сив костюм, розова риза и синя вратовръзка. Пригладил черната си коса с гел и с цветя в ръце, сякаш отива на среща.

На миналия сеанс го оставих да говори и почти не се намесвах. Исках да се запозная с начина му на мислене, с чувствата, с проблема му и да изградя стратегия да го разрешим.

Сподели, че всички жени го напускали. Всички, които обичал и с които имал сериозна връзка, си тръгвали. Бил много наранен, но вече не му пукало. Поради това, вече не търсел любов и утолявал потребностите си при проститутки. Ако всичко бе наред, както твърдеше, нямаше да седи тук на кушетката ми и да иска промяна.

– Припомни ми докъде бяхме стигнали на предния сеанс. Ти достигна до едно заключение накрая... – наместих очилата си и седнах по-удобно на стола си.

– Жените са кучки – той разпери ръце, сякаш това бе всеизвестна истина.

Аз също съм жена. Той слагаше всички жени под един знаменател, както наранена жена би казала, че всички мъже са еднакви. Опитваше се да ме провокира, срещнал погледа ми.

– Коя е жената, която първа те разочарова, за да мислиш така?

– Майка ми – гласът му потрепери.

Беше ми казал, че е сирак. Изключих вероятността да го бе изоставила и за него да е мъртва емоционално, а не физически. Ако бе мъртва, тя не можеше да се върне, за да се сдобрят. Друг бе въпросът, че ако все още бе жива, надежда имаше. Често проблемът с връзките се коренеше в отношенията с родителите; за да се освободи от болката, трябваше да прости на майка си и да възвърне обичта, уважението и доверието си към нея. Това разбуди любопитството ми, но не исках да го притискам.

Настъпи неловко мълчание. Михаил не даваше признаци да иска да продължи.

– Разкажи ми – подканих го.

Той въздъхна и отклони поглед, признак за несигурност. Изражението му подсказваше силна болка и гняв. Сплел пръсти като в молитва, въздъхна и седна на ръба на кушетката, сякаш всеки момент се канеше да си тръгне, ако въпросите не му харесат.

– Бях на четири години. Майка мечтаеше да отиде на почивка в Дубай. Един ден приятелят ѝ се прибра с огромен букет рози и новината, че още утре заминаваме. Всички бяхме толкова ентусиазирани колко хубаво ще бъде. Майка не спираше да се усмихва и да целува приятеля си. Той каза, че имал малко работа в Румъния преди това, щял да иде да я свърши и тогава да заминем.

Шофираше и спореше по телефона на чужд език. Стигнахме до Дунав мост в Русе. Спряхме от българската страна. Той излезе и ме повика да се запозная с едно момче, син на негов приятел, малко по-голям от мен. Заиграхме се. Неусетно приятелят на мама се качи обратно в колата и потегли. Тя дори не се обърна, не извика, не се разплака. Колкото и да ревях, да се тръшках и да молех, ги изгубих от поглед. Мостът ни раздели.

Мъжът ме потупа по рамото и каза, че за мен нямало билет и майка ми не ме искала, не съм се връзвал в картинката. Каза, че от днес те са моето семейство. Метнаха ме на рамо и заживях в мизерия и глад при тях. Там научих, че прехраната се изкарва с труд и пот на челото.

Когато станах на шестнадесет ме изритаха, защото съм бил достатъчно голям да се издържам сам. Всеки път, щом имах нужда от майка, отивах на същия мост, изпушвах една цигара, загледан в далечината, и си представях, че се завръща.

– Не потърси ли майка си? Тя не се ли свърза с теб? – бях потресена.

Това бе първото, което ми дойде наум. В практиката си съм слушала за всякакви проблеми в отношения с майката, а и липсващият родител нямаше как да се защити.

– Не я откриха. Сигурно ме е забравила, кучката – подпря глава на длани.

– Сигурно има някаква пречка да те открие?

Той се умисли. Часовникът тиктакаше.

– Смених си името. Не исках да ме свързват с нея по никакъв начин – въздъхна. Придърпваше ръкавите си с треперещи пръсти.

– Успял си – отвърнах с ирония. Нямаше и следа от маската му. Пред мен стоеше несигурен, наранен и жаден за любов мъж. Започвах да му съчувствам.

– Това нищо не променя – повиши тон и стисна юмруци, зачервен.

Стана и си тръгна. Ако си тръгваше всеки път, след като достигнеше до болезнена истина, щяха да ни трябват още сеанси, за да разрешим проблема. Той все още беше заслепен от гнева си.

Следващата седмица пак дойде. Този път облечен с тениска и дънки. Не се опитваше да ме сваля. Вече не представлявах за него сексуален обект. Очаквах го с вълнение. Седна и се умълча. Продължихме оттам, откъдето спряхме.

– Може да те мисли за мъртъв... – започнах.

– Както аз се отказах от нея? – намръщи се.

Не му харесваше накъде отива разговорът. Не искаше да разбие илюзиите си. Осланяше се на лошите си емоции, защото само те му бяха останали. Трябваше да види светлината, а не да си заравя глава в пясъка.

– Може да са я излъгали като теб, че не те иска – приготвих се да записвам.

– Не е лъжа. Знам го! – Ако бе дете, щеше да си запуши ушите.

– А не ти ли е хрумвало, че сте станали жертва на трафик на хора? – предположих. Говореше само за собствените си проблеми, което бе егоистично.

– Да е станала проститутка?

Защо всички разглеждаха трафика на хора така? Той означаваше и трудова експлоатация, както беше станало при него. Модерната форма на робство, както го наричат, е свързана с безброй унижения, мъчения, контрол, манипулиране, фалшиви обещания, докато жертвата не стане покорна, смазана като безропотно животно с етикет за продан.

– Може да са я заплашили и принудили да прави каквото поискат, за да не пострадаш.

– Да са я изнудвали чрез мен? – имаше надежда, щом загрява, но все още отказваше да повярва.

– Именно.

– Помня, че записвахме видео на камерата, докато си играя – разтърка клепачи. Опитваше се да не заплаче.

– Имала е какво да губи, най-скъпото – своя син.

– Не съм я карал да се съгласява... – сви юмруци задъхан.

Майчината любов и жертвоготовност са безгранични. Само жена може да го разбере. Започваше да осъзнава пропуска в мисленето си. Започваше да ми вярва и да предполага какво може да ѝ е коствала раздялата. Хората са като пластилин. Оттук насетне трябваше да пипам внимателно.

– Това как те кара да се чувстваш?

– Бесен – изкрещя.

Нормално е да боли, да плаче и да се ядосва. Това бе целта. Ако не натисна болното място, просто терапията нямаше да сработи. Важно бе да се прости с болката. Клатеше глава. Мислите му сигурно бяха каша. Той бе на път да рухне и да престане да бъде адекватен. Стисна зъби. Имаше решително изражение. Не сподели намеренията си.

Стана и затръшна вратата след себе си. Не успях да го спра. Сигурно щеше да извърши някоя глупост. Например да се напие или да иде при проститутка, което пращаше терапията по дяволите.

След последната ни среща Михаил така и не се появи. Не си вдигаше телефона. Прекъсна всякаква връзка с мен. Не завършихме терапията. Тревожех се. Загубих доверието му.

След половин година той сам ме потърси. И ето ни тук, на Дунав мост, който преди тридесет години бе разделил майка и син. Чакаме завръщането на майката на Михаил. Той стиска ръката ми като онова уплашено дете от миналото.

Зададе се полицейската кола. Спря на петдесетина метра от нас. От нея слезе слаба възрастна жена. Сложи длан над очите, за да ни огледа. Михаил затаи дъх. И тогава се случи чудото. Пусна ме и се затича да я прегърне. Най-после бяха заедно. Нямаше как да не се разплача.

към страницата

Русчук - Здравка Христова

ЗДРАВКА ХРИСТОВА

Потомка на видна русчушка фамилия.

Следвала у нас и в чужбина. Пише поезия и проза на четири езика, в т.ч. хумор и сатира, и сама прави илюстрации към тях.

Участие в редица сборници от национален и местен мащаб. Последни отличия: І-во място в националния конкурс „Любовта е пиянство“(Силистра, 2017), награда за творческо постижение от международния конкурс „Белоцветните вишни“ (Казанлък, 2017) при дебют, І-во място за цялостно представяне от БХС – 2017. Публикации в периодичния печат и в Интернет.

РУСЧУК

Имало някъде из Европа един град Русчук, в който нямало значение какъв си: от кой народ, от коя вяра, важното е да си русчуклия. Всички били като братя.

Из руската литература от 18. век

– В църковния салон дават страшен филм. Снощи ходихме. Една банда престъпници, преследвания, приключения, джунгли... – Тошо разказваше бързо и въодушевено. – Без малко да ги настигнат, едва профучават през моста и той се разтваря, за да премине някакъв кораб.

– Е-ха-а! – не се сдържа едно от момчетата.

Но повечето от тайфата слушаха с помръкнал поглед. Беше 1943 година. Евреите можеха да ходят само в кварталното кино „Одеон“ (после „Ц. Церковски“), където пускаха детски филмчета от типа на „Мики Маус“ „и „Фантомас“. Тодор явно беше намислил нещо.

– В четири и пет зад киното!

Бяха точни. Изчакаха да започне прожекцията. Щом и последните закъснели влязоха, Тошо кимна да го следват, изкачи страничната стълба за балкона (тя беше външна, вратата – също). Извади кухненския ключ от къщи и внимателно го завъртя в ключалката. Тези, кованите, бяха шест модела и такива съвпадения не бяха рядкост.

Влязоха на пръсти. В тъмното никой не ги усети. Всички бяха се прехласнали по екрана. Слава Богу, сюжетът едва започваше да се заплита. Момчетата се вживяваха във всяка подробност.

Изведнъж светна. Досадно! Пак са оплели лентата! Но след няколко минути проблемът беше отстранен и прожекцията продължи. Ето я и най-после безумната гонка по аутобана. Ето сега ще стигнат до моста. О, не-е-е! Пак светна! Този път вратата на балкона се отвори! Полиция. Огледаха се и тръгнаха право към техния ред. Явно неслучайно. Някой ги беше мярнал през паузата и не бе пропуснал да докладва, че в киното има еврейчета. Момчетата изтръпнаха.

– Документите!

И тогава едно от тях, четиринайсетгодишно, с бледомургаво, симпатично лице рязко се изправи и ги изгледа абсолютно хладнокръвно, с убийствено презрение.

– Кой си ти бе, келеш, че не познаваш един ГЕРМАНОВ?!

Беше Арманд, син на най-видната еврейска фамилия в града. Дори жълтата звезда му стоеше като орден. Светкавично до него се изправи Тошо. Българин. От не по-малко уважаван род. Година по-млад, висок, слаб, светъл и синеок, отличник на Германското училище, син на висш банков служител, завършил в Хайделберг. Той носеше значка от солидарност с приятелите си евреи. Може би затова му бяха дали прякора „Брат“.

– Моята карта ще искате ли ? – със студено предизвикателство се осведоми той.

Наставаха и другите. Тълпата настръхна. Кой смее да посяга на достойнството на един русчуклия? Полицаите някак се снишиха и неловко се измъкнаха. Прожекцията продължи.

Всъщност какво беше станало? Нищо! Просто отново, за кой ли път, бяха почувствали оня невидим духовен мост, свързал дори в часа на изпитанията, независимо от разликата в етноса, вярата, политиката, всички, които носеха с чест името РУСЧУКЛИЯ.

към страницата

Нимфа от реката - Калоян Захариев

КАЛОЯН ЗАХАРИЕВ

Роден съм през 1987 г. в град Генерал Тошево, област Добрич.

Завършил съм Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ със специалност „Право“. Към настоящия момент работя като юрисконсулт в Общинска администрация Генерал Тошево. Пиша от 13-годишен и за това време съм написал стотици разкази и четиринадесет романа.

Първият ми творчески успех е през далечната 2006 г., когато мой разказ се класира на трето място в конкурс, организиран от българското гейм-дизайнерско студио „Mast Head Studios“.

Сред по-значимите ми успехи са второ място на конкурса „Познай бъдещето“ (разказ – „Прекрасен нов свят“), второ място на международния конкурс „Изкуството против дрогата“ (разказ – „Просто работа“), специални награди на тематичните конкурси на Fentasy Larp Center „Магията на пролетта“ (разказ – „Пролет е и Love is in the air“) и „Лятна буря“ (разказ – „The tempest, но определено НЕ от Бил Шекспир“), поощрителна награда на конкурс за млади литератори от България и Русия по повод 135-годишнината от Освобождението (разказ – „Черните дъбове на Карапелит“), първо място на конкурс „Варна на младите“ (разказ – „Рани“), първо и трето място на конкурсите за фантастичен роман на клуб „Галактики“ (разказ – „История за некроманти, слуги и демони“ и разказ – „История за некроманти, слуги, демони и разни други неща“), две отличия на конкурсите по повод фестивала „Созополис“ (разказ – „Молитва за дома“ и разказ – „Цял един живот“), второ място на конкурса „Млади и свободни“ (разказ – „Свободен“).

Три от романите са издадени: фентъзито „Ех, магесническа му работа“, криминалният „Обикновеното лице на злото“ и насоченият към юношеската аудитория „Съкровище, пищови и южни морета“.

С разказа си „Нимфа от реката“ Калоян Захариев е:

безспорният фаворит за Наградата на вестник „Форум“

Русе е прекрасен град. Посетих го за пръв път твърде късно – по време на кандидатстудентската кампания преди около хиляди години. Тогава разбрах три неща за града – жените са много красиви, архитектурата е прекрасна и комарите са истинско проклятие. Една от най-впечатляващите гледки в Русе, ако не и в България, е Дунав мост, по който минах по време на една прекрасна екскурзия до Румъния. Оттогава си търся повод да вкарам всичко това в история и благодарение на организирания от Вас конкурс ми се отдаде тази възможност.

Колкото до любовта… е, всеки разказ трябва да е посветен на нещо хубаво, нали? А какво по-хубаво от нея?

НИМФА ОТ РЕКАТА

Нимфа. Това си помисли момчето, когато видя момичето да излиза от реката, голо и окъпано в сребърната светлина на кръглата луна. Тя потрепери на нощния хлад, а хилядите капки се стичаха по голата ѝ кожа и мокреха тревата. Момчето гледаше иззад дървото и си мислеше само едно:

Божичко, сънувам.

Момичето се огледа. Нищо, брегът на Дунава беше пуст. Беше тихо. Пляскът на реката, по чиито мастилени води се очертаваше лунната пътека. Вятърът шумолеше в клоните на дърветата. Момичето потрепери и кихна. Разтърка голата си кожа с ръце. Пак кихна. Огледа се объркана.

Откъде…

Момчето погледна към отсрещния бряг, румънския. Там припламваше самотна точица на фенер.

О, не, не е възможно…

Момичето пак кихна и момчето подскочи. Прехапа устни. Искаше му се да ѝ каже да не вдига шум. Покрай реката вървяха войници. Георгиу-Деж властваше в Румъния, а Червенков – в България, но това не правеше двете държави приятели. Въоръжените патрули по брега и катерите по реката бяха доказателства за това.

Момичето нави дългата си черна коса, за да я отцеди. По тревата закапа вода. Красивото, голо тяло блестеше на лунната светлина като излято от сребро. Пак кихна. Избърса носле и подсмръкна. Беше юни, а нощите – топли, но идващата от далечен Шварцвалд и проправяща си път през цяла Европа река, беше студена.

Момчето разкопча ризата си и излезе иззад дървото:

– Здравей.

Момичето подскочи. Обърна се толкова рязко, че се подхлъзна на тревата и падна на коляно. Мократа коса шляпна по голия ѝ гръб. Тя прикри гърдите си с ръце и прехапа устни, за да не изпищи.

– Не се страхувай!

Топлият, миришещ на зеленина и кал ветрец накара ризата в протегнатата му ръка да заиграе. Момчето с мъка завъртя глава, за да не гледа голото момиче. Тя внимателно взе ризата и бързо я наметна сякаш се страхуваше, че той ще се опита да си я вземе обратно.

– Mulțumesc.

– Константин – каза момчето и се посочи с пръст.

Момичето го изгледа учудено. Изведнъж се усмихна:

– Flora.

– Ти, нимфа ли си? – попита Константин, без сам да знае защо.

Момичето примигна неразбиращо. Вдигна пръст и посочи светлинката, трепкаща сред потъналия в мрак отсрещен бряг. Усмихна се смутено.

– Îmi place să înoate[1].

– Не разбирам.

Момичето го гледаше с големи кафяви очи. Усмихваше се сякаш знаеше някаква си нейна малка тайна. Ризата беше залепнала по гъвкавото ѝ мокро тяло. Момчето я гледаше. Вдигна ръка. Момичето не трепна. Леко докосна лицето ѝ. Кожата ѝ беше хладна, гладка и нежна като коприна. Да, беше истинска… съвсем, съвсем истинска. Двамата се гледаха сред тишината и самотата на реката и… изпращяха клони:

– Ох, по дяволите!

Двамата замръзнаха. Груб глас, мъжки. След миг се обади друг. Долетя смях. Трима мъже, които приближаваха. Между дърветата се плъзна светлината на прожектор.

– Това са войниците!

Момичето скочи на крака и се затича към ръката. Нагази сред калта. Обърна се към момчето и му помаха. После се плъзна сред мастилените води. Дунав я погълна безшумно.

Сред дърветата се измъкнаха трима войници, наметнали на рамене пушки. Фенер огря момчето и го накара да замижи:

– Хей, ти пък какво правиш тука, момче? – обади се единия войник, същия който се беше спънал.

Сграбчи го за ръката и го дръпна. Момчето не се опита да се бори. Не можеше да откъсне поглед от гладката речна повърхност, посребрена от кръглата луна. Войникът объркано насочи фенера към реката и сиянието като жълтеникаво око, пробяга по тъмната повърхност. Нищо освен вълничките, плискащи се тихо в калта по брега.

– Чакай, ефрейтор, познавам момчето – обади се друг войник. – Това е внукът на бай Георги. Рибар е, малкият все се навърта покрай реката.

Ефрейторът пусна момчето. Плесна го по остригания врат:

– Отивай си у дома, малкият, преди да съм ти издърпал ушите. Какво правиш тук по никое време, а?

Момчето с мъка откъсна поглед от реката. Стъпките в калта бяха изчезнали, заличени от водата. Ако не бяха пръските трева щеше да реши, че е сънувал. Ветрецът погали голите му ръце. Момчето се засмя.

Войниците гледаха учудени как момчето изчезва сред дърветата, откъдето те самите бяха дошли:

– Какво му става?

Ефрейторът насочи фенера към реката. Само вълнички набраздяваха спокойната повърхност. Малко по-нагоре проблясваше светлината на кораб. Друга грееше на отсрещния бряг, но тъмнината караше бледото жълтеникаво клъбце да изглежда като на хиляди километри. Войникът сви рамене и махна на хората си да продължат.

На другата вечер Константин дойде на същото място. Чака, докато луната пълзеше по тъмното небе. Нимфата така и не дойде. Той дойде на следващата и на следващата, и на следващата... Нищо. Само тъмната ръка и корабите, носещи се през нея.

– Дядо, какво значи „Флора“ на румънски? – един ден събра кураж Константин.

– Цвете – отвърна стария рибар. – Защо?

– Нищо, просто го чух някъде – каза Константин и побърза да избяга.

Дядо му мразеше румънците. Той не беше родом от Русе. Беше роден и израснал надолу по реката – в Тутракан. Беше дочакал влизането на генерал Киселов в града през 1916 година. По време на градските сражения румънците бяха убили най-големия му син, тогава деветгодишен. Константин беше кръстен на чичото, когото никога не бе виждал. Омразата към „мамалигарите“, както ги наричаше, още гореше в сърцето на стареца.

Флора – мислеше си Константин, докато тъмните води миеха босите му крака. – Цветелина на български.

Той пристегна непромокаемата торба на гърба си, потрепери от хладната вода, която мокреше краката му и се хвърли в тъмната река. Влажният мрак го обгърна, изплува, пое си дълбока глътка въздух и заплува на север. Луната чертаеше сребърна пътека в реката, опъната като конец между двата бряга. Беше тихо. Плясъкът на водата поглъщаше неуморното гребане с ръце на момчето. Изпищя свирка на кораб и едно дълго тяло като левиатан в полумрака се плъзна покрай Константин. Никой не го видя. Момчето продължи с равномерните махове, както го бе учил първо дядо му, а после и баща му. Южният мрак изчезна в полумрака, а северният лениво, някак с неохота се показа. Хиляда метра и една от най-големите реки в Европа, толкова делеше България от Румъния и него от Флора.

Самотната светлинка отсреща го водеше неуморно към брега. Задъхан, треперещ от изтощение и студ, Константин стъпи на калния румънски бряг. Облече дрехите, грижливо скътани в торбата, и хриптейки пое към светлинката. Къщата беше малка, построена досами брега. Над вратата беше закачен газен фенер. Не беше като рибарската хижа на дядо му, а… вратата се отвори:

– Константин!

Флора стоеше на прага и го гледаше изумена.

– Buna ziua[2] – каза той и се усмихна глупаво.

– Fugi, tatăl meu[3] ...

– Какво…

От къщата излезе мъж. Носеше военна униформа, куртката му беше разкопчана. Беше обул чехли на бос крак.

– Cine ești tu[4]?– попита офицерът учуден.

– Ами аз…

Мъжът се разкрещя и извади пистолета си. Флора се разкрещя на баща си. От къщата изскочи уплашена жена. Крясъците се извисиха и вятърът ги понесе над притихналата река. Румънецът, хванал Константин за тънкия врат, го помъкна някъде. Флора подтичваше след тях и плачеше. Майка ѝ, наметнала върху пеньоара си куртката на мъжа си, ги следваше объркана.

На следващия ден трима мъже качиха Константин на лодка. По средата на реката го прехвърлиха на друга, дошла на българския бряг. Там го чакаха трима намръщени мъже. Момчето ги познаваше – партийния секретар на целия Русенски окръг, командира на местното поделение и собствения му баща.

– Ти знаеш ли каква глупост си направил? – кресна татко му, когато накрая ги пуснаха да си ходят. – Партийният секретар каза, че щял да те прати в Белене за шпионаж!

Константин за пръв път видя баща си да плаче. Не, не беше от страх за него самия, беше ужасен от мисълта, че може да изгуби сина си.

– Заради момиче ли? – попита го дядо му у дома.

– Да.

– И тя се казва Флора?

Константин не отговори. Само сведе глава. Старецът се усмихна топло, разроши с корава длан косата на внука си и го целуна по челото:

– Бъди търпелив, момче. Не знаеш какъв подарък ти е подготвил Бог.

Константин послуша дядо си. Повече не се опита да преплува реката. Чакаше. Положиха първите пилони на „Обект 889“ две години по-късно – 1952 г. Дунавът сякаш с неохота позволяваше строежа на гигантския мост. Пилон след пилон изникваха сред привидно ленивата река. Планините от строителни материали, издигащи се от Русе, та чак до село Мартен изчезнаха само за две години и три месеца. Откриха Дунав мост на 21 юни 1954 година. Сред официалните лица от българска страна бе и самия Вълко Червенков. Имаше оркестри, музика, репортери, политици, а сред тях – незабележими мъже от Държавна сигурност и Секуритате.

Официалните поздравления приключиха и хората от двата бряга се смесиха в шумна, шарена тълпа. На 30 метра под краката им шумолеше Дунавът, но като никога те не му обръщаха внимание. Никой не обърна внимание на красивата чернокоса девойка в бяла рокля и на младежа в хубавия костюм, които пристъпиха един към друг сякаш очаквали срещата си. Той стискаше букет с алени карамфили и се усмихваше. Тя стискаше в ръка сгъната момчешка риза.

– Здравей – каза Констатин.

– Buna ziua – каза Флора.

---

[1] Îmi place să înoate (рум.) – Обичам да плувам.

[2] Buna ziua (рум.) – Здравей.

[3] Fugi, tatăl meu (рум.) – Бягай, това е баща ми

[4] Cine ești tu (рум.) – Ти кой си?

към страницата