Другата снимка - Божидара Мавродиева

Родена съм през 1970 г. в гр.Варна.

            Коя съм Аз? Всичко или Нищо?

            Аз съм просто разказвач на човешки съдби, изслушани, изстрадани и преживяни. Сюжетите и героите си крада от живота. Много от текстовете ми са свързани с наболели проблеми на обществото, живота на различните, празнотата в душите, обезверяването и подмяната на ценностната ни система.

            Вярвам, че всеки от нас е героят в романа на своя живот, абсолютна индивидуална и неповторима личност − съвкупност от семеен опит и история, собствени житейски преживявания, убеждения и вярвания за смисъла на живота и заобикалящия ни свят, усещане за личен потенциал и желание за развитие. А аз, потъвайки в лабиринтите на собствените ми емоции от радост и тъга, любов и омраза, увереност и страх, щастие и гняв... вървя по своя път и продължавам да творя живота си.

            Книгата „Вълшебната спирала“ беше първият ми опит да се докосна до вълшебството на писаното слово. След нея вече знаех, че никога няма да спра.

            През 2018 година, излезе от печат романът ми „Междупаралелие“.

            Автор съм в сайта HighViewArt.

            Мои разкази са част от списание Нова социална поезия, Списание за литература и изкуство „Простори − Варна“ и аудио сборника „Зад ъгъла“ на литературен клуб „Многоточие“.

Разказът ми „По пътя на душата“ беше отличен в Четвъртия национален литературен конкурс за разказ “Атанас Липчев“.

            Разказът ми „Другата снимка“ е сред победителите в Национален конкурс за къс разказ „Мостове” и е част от сборника на конкурса.

Другата снимка

Красивата ѝ снимка я гледаше от екрана. Бадемови очи, дълга кестенява коса, плътни нацупени устни. Толкова много се харесваше, а и така пишеше във всички дебели книги − човек трябва сам да се харесва, за да го харесват и другите. И тя се харесваше. Даже много се харесваше, а и другите все повече я харесваха. Отпи глътка кафе и с усмивка каза: Добро утро! на образа си от екрана. Време беше за сутрешен поздрав и за всички други, които я харесват. Така де. Тази нейна красота трябваше да бъде споделена със света. Зарови се в предварително подготвения албум с красиви свои снимки. Избра най-подходящата за „Добро утро!“ – самата тя, посрещаща изгрева край брега на морето. Стройното ѝ тяло се откроява на преден план, а изгряващото слънце се отразява в зелените ѝ очи. Зарадва се за пореден път на красотата си и със скоростта на светлината изпрати снимката във виртуалното пространство. Реакциите не закъсняха. Лайкове, поздрави, целувки, букети с цветя се засипваха под фотото. Повече от година всеки ден започваше така и лайкчетата, а с тях и ухажорите ѝ ставаха все повече. А си беше и умна. Как да не я харесват хората. Винаги имаше в запасите си хубав стих, мъдра мисъл или интересен цитат... Понякога, когато ги препрочиташе, сама се възхищаваше на себе си, мислейки си: Колко добре съм го написала! Беше чувала, че има хора, които крият фейсбук профилите си, за да не достигали другите до „личното им пространство“. С нея не беше така. Тази красота и остър ум не биваше да бъдат крити, трябваше да бъдат споделени със света. Той, светът го заслужаваше.

            − Ася, готова ли си? Да не закъснееш за училище?

− Да, мамо почти съм готова – излъга.

Още не беше си измила очите и нямаше намерение да бърза за никъде. Майка ѝ нямаше откъде да знае за вълнуващия живот, който водеше. Вече почти година стоеше под ключ, докато е с приятелите си от фейсбук. Те бяха нейните истински приятели, нейният свят, нейният живот.

 Да не забравиш, че довечера имаш час за проба – отново се чу гласът на майка ѝ. − От ателието се обадиха, че роклята за абитуриентската ти е почти готова. Не остана много време, а ти си до никъде с тоалетите. Обувки и бижута не сме избирали.

− Няма да забравя, мамо.

След по-малко от минута Ася чу как вратата на апартамента се заключва от външната страна. Момичето стана и се отправи към банята. Голямото огледало, заемаше половината стена на коридора, но тя го подмина, без да погледне отражението си. За какво ѝ беше да се гледа? Нали току-що се беше видяла от екрана. Оправи се на бързо и тръгна за училище.

Беше закъсняла. Влезе в средата на втория час. Настани се тихо на последния чин, но за неин ужас съучениците ѝ забелязаха. Толкова добре се чувстваше, когато е невидима за тях, но този ден не беше един от тези, в които можеше да остане сама с мечтите си. Дюдюкания, съзаклятнически усмивки и погледи си разменяха децата в класната стая. Пак бяха замислили нещо. Не им обърна внимание. Отдавна вече не им обръщаше внимание. Те не го заслужаваха. Те си живееха в техния измислен и нещастен свят. Все намираха как да бъдат лоши, а бяха и грозни. Чуваше съученичките си как се готвят за бала. Рокли, прически, бижута. Всяка искаше да е най-красива. Но Ася си знаеше. Никоя от тях не можеше да е по-красива от нея. Всичките ѝ приятели и фенове във фейсбук вече знаеха за събитието, което ѝ предстоеше. Тя беше споделила с тях десетки свои фотографии с различни тоалети, за да изберат заедно най-подходящия. И скоро моментът наближаваше. Цялото виртуално пространство щеше да е залято с нейните ослепителни снимки от бала. Може би щяха да ги публикуват и в някое списание. Щяха да я изберат за най-красивата абитуриентка. Заслужаваше го. Толкова се беше постарала. Следващите два учебни часа минаха бавно и отегчително, сякаш нямаха край.

Дълга и досадна беше и пробата. Толкова много загубено време, което можеше да прекара в красотата и безкрая на виртуала. Огледалата в ателието я дразнеха. За какво им бяха всичките тези огледала? Нямаше пространство да се диша. Не погледна образа си в тях нито веднъж. За какво ѝ беше? Та тя знаеше всичко за себе си. Какво повече щеше да ѝ каже едно глупаво огледало. А и напоследък ги правеха криви. Виждаш образа си изкривен и неистински. Денят напредваше. Скоро трябваше да е вкъщи, за да успее на време да публикува поредната си ослепителна снимка и да изпрати специалните си пожелания за вечерта към всички, които я боготворяха. Оставаха само дни до завършването и тя щеше да се впусне във водовъртежа на живота. А той обещаваше да е прекрасен. Разходки с яхти. Уроци с красиви ски учители. Романтични вечери на брега на океана.

Влезе в апартамента и отново бързо подмина огледалото в коридора. Заключи врата на стаята си. Майка ѝ щеше да се върне скоро. Не искаше да смущава общуването ѝ със света. С търпение очакваше да се зареди компютъра... ето още секунда... Фейсбук приложението се отвори и тя побърза да надникне на стената на собствения си профил, за да се зарадва на безбройните хвалебствени коментари под снимките ѝ.

Какво беше това? От екрана я гледаше някакво непознато момиче. Месесто лице. Неоправени вежди. Прекалено едро тяло, облечено в раздърпан анцуг, може би петдесет и четвърти размер. За миг момичето ѝ се стори познато. Може би го беше срещала някога отдавна. Не беше сигурна...

Под всяка нейна снимка висяха публикувани по няколко фотографии на непознатото момиче. Следваха коментари за това, че всъщност това е истинският образ на Ася. Обидни подмятания. Съвети да отиде на психиатър. Да се гръмне. Да се скрие. Тук-там имаше няколко състрадателни думи, от рода на това, че може би горкото момиче е болно. Ася започна истерично да трие всичко, което не ѝ харесваше, но вълната от негативни коментари я заливаше. След всеки изтрит коментар на стената ѝ светваха пет нови и още по-зли, заядливи и обидни. Някой споменаваше, че снимките в профила ѝ са на треторазрядна холивудска актриса. Имаше и линк към профила на американското момиче. Какво се случваше? Кой се опитваше да разруши света ѝ? Нямаше кой друг да е освен съучениците ѝ. Бяха разбрали за новия ѝ профил и безмилостно я разобличаваха.

Ася избута стола, на който стоеше и стана трудно. Килограмите ѝ последната една година се бяха увеличили. Обездвижването, от безбройните прекарани часове пред компютъра, беше спомогнало за това. Изправи се пред прозореца и го разтвори широко. Имаше нужда въздух. Трябваше да избяга. Искаше да полети. И тъкмо щеше да го направи, когато сигнал за обаждане от месинджъра, я върна да надникне за пореден, може би последен път в екрана на своя живот. Беше Ник. Красивото момче, с което си пишеха по цели нощи. Правеха планове за щастливо общо бъдеще. Красивото му тяло, грубоватото лице и изразителни очи я наблюдаваха от снимката на монитора и очакваха отговора ѝ. Посегна да отговори, но се отказа. Какво можеше да му каже? Може би и той се обаждаше, за да и се подиграва. Беше по-добре да полети като птица. Там горе я очакваше един красив и лек живот без тези килограми, които трудно движеше. И тъкмо щеше да стане отново, когато Ник започна да пише:

„Ася, това съм аз, Никола от 12“г“. Моля те, не им обръщай внимание. Ти си най-красивото създание на света. Ние ще бъдем щастливи...“

Никола? Онзи пъпчивия с очилата? Ужас! С него ли си беше писала? Тя, красивата и ослепителна Ася. С този грозник... По-добре да полети.

Понечи отново стане, когато прочете от екрана поредния стих изпратен от Ник.

„Грозното момиче се събуди
малко по-красиво заранта,
някакъв човек, незнаен, чуден,
беше го прегръщал през нощта.
Грозното бе станало красиво,
тихо се усмихна на деня,
не изми лицето си щастливо,
че с него би измило и съня.
Щастие с мечти неповторими,
има ли те по света голям?
Или само в сънища те има,
та човек те търси само там?
Гонеше момичето мечтата,
но мечтата с присмехулен звън,
тихо, тихо ѝ пошепна на душата
пак ще дойда, само че на сън.
Текст, Дамян Дамянов“

Стиховете, които Ник ѝ изпращаше, разтуптяваха сърцето ѝ всяка вечер преди заспи. Така се случи и сега. Топлина се разля по цялото ѝ тяло. Сълзи потекоха от очите ѝ. Ръцете ѝ се надигнаха и избираха буквите от клавиатурата, за да напише: Вече съм готова да се видим.

Послепис: Не всеки подобен случай завършва така красиво...

към страницата

Верушка и войната - Елена Павлова

Снимка - Дария Иванцова

Елена Павлова, 44 г., е автор на книги-игри, няколко „нормални“ книги, и носителка на множество награди от конкурси за къс разказ. Пише предимно в областта на научната фантастика, фентъзито и хоръра. 13-годишна получава първата си награда на конкурс за възрастни – „Човекът, Атомът и Мирът“. През 1995 г. в ИК „Плеяда“ излиза първата ѝ книга-игра.  Пак през 1995 г. излизат и два от трите тома на паранормалния трилър „Файър Лодж“. След 1998 г. има публикации в периодични издания (сп. „Зона Ф“, „Върколак“, „Фентернет“, „Тера Фантастика“ и др.) и през 2002 и 2003 г. взима призове за роман на изд. „Аргус“ („Номад: Самият пъкъл“ и „Светлият боец“), а през 2004 г. публикува фентъзи романа „Сърцето на скиталеца отвъд“. Следват няколко публикации на разкази в сборници и различни награди от конкурси (с пик през 2018 г.), излизат четирите тома на „Пръстенът на нибелунга“ (адаптации по оперите на Вагнер) и два самостоятелни сборника с разкази, а през 2018 г. детската ѝ книга „Камен и Пиратите от 5 Г“ става финалист за наградите на „Перото“.

            (Разказът „Верушка и войната“ междувременно успя да вземе и първа награда в конкурса „Небесни меридиани 2018“ и 3 в редакция на Калин Ненов.)

Верушка и войната[1]

       − Верче? Верушка, сънуваш! Вера!

       В пропастта между кошмара и будуването тя не може да вдиша, да мръдне дори. После Сашо я целува в свивката на шията и топлите му устни изведнъж я освобождават.

       − Ох!

       Вкопчва се в ръката му и го стиска. Ще му направи синини.

       Ослушва се, по навик проверява полилея.

       Нищо.

       Отпуска се, омекнала от облекчение.

       А миналото лято, когато Сашо й разказваше как го люляло земетресение на дванайсетия етаж, тя се притесняваше – нали в Донецк съвсем си нямат такова чудо. Ех, ти да видиш!

       Верушка потрива буза в наболата брада до себе си. Вдъхва мириса на цигари и сапун. Близва ухото на Сашо – халката в него е затоплена от кожата – и не устоява, засмуква крайчето, меко и обло като петльова обичка.

       − Ве-ерче! – измърква Сашо.

       В далечината не кашлят ракетомети. Полилеят не се люлее. Русе не е под обстрел.

       Никога, никъде, никой не може да те подготви за войната. Колкото и да четеш за нея, да я гледаш на кино, да слушаш как я разказват. Да й се прекланяш по паметниците. Тя мисли, че знае, че я познава, че е подготвена. Но, докато хорът на цикадите цвърчи около нея и бризът я милва с морски длани, Верушка стиска телефона си и хем зъзне, хем ще се пръсне.

       − Обстрелват Донецк – повтаря сестра й в слушалката, гласът й, накъсан от вихрушката на смущенията. – Ела си!

       Не иска, не трябва, не бива да се връща. Няма къде да се върне, понеже нейното „къде“ е под обстрел. Тогава още не знае, че това е само началото. Че ще я заболят гърдите от сухите ридания, които я разкъсват в очакване на сълзите.

       Сестра й може да казва, че новият ú познат е гларус. С тези сини очи е лятна афера. Да не залита по него. Но Сашок е този, който я откарва на летището. Стои три часа с нея на опашката пред аквариума на чартърната агенция и я притиска към гърдите си, докато Верушка рови в телефона си, обикаля форуми и сайтове, вкопчва се във всяка прашинка новини.

       Не може да се върне. Не веднага. Няма места за полетите. Нито за автобуса.

       Александыр  − Сашок − я стиска в морските си длани, да не се разпадне докато плаче.

       Никога, никъде, нищо не може да те подготви за ежедневното във войната. Тя се вкоренява като бръшлян, расте и те увива отвсякъде. Крепи те да не се разпаднеш, докато излизаш сутрин на работа и по силата и посоката на тътнежите гадаеш кой квартал обстрелват.

       Бръшлянът те обгръща плътно, докато есента полека преваля в зима и снегът покрива града и артилерийските позиции: смените в отделението са все така дълги, а децата не са спрели да боледуват и пред кабинета е пълно. Идват и за промивки на рани. Ракетните взривове кашлят като пневмония, а стъклата са залепени по диагонал с тиксо, но пак подрънкват в рамките. През повечето време има ток и сигналът на мобилния не прекъсва.

       Махни се! Какво те задържа да не потърсиш работа в Киев, докато уредя сватбата? − пише Сашо. Много документи трябват. Безкрайно трудно е да се извадят по време на войната.

       Далече от нас стрелят − утешава го Верушка.

       Но всъщност ракетните установки са близо; далече е морето и още по-далече – нейният Сашок − на дванайсетия етаж в Русе.

       Никога, никъде, нищо не може да те подготви за менгемето на войната. Всеки ден под обстрел те стиска по-здраво, задушава мислите и прави спасението нередно.

       Менгемето се стяга, докато снегът хрущи под ботушите на минувачите и дъхът замръзва на кристалчета по миглите сутрин на спирката. Ракета улучва междуградски автобус. Между Донецк и Краматорск вече има застава. Доброволци разпределят помощи по домовете на старците, правителството отдавна е спряло да изплаща пенсии. Казват, скелетът на мамута в музея още стои, макар че половината колекция е изгоряла.

       Верушка обикаля акушеро−гинекологичното отделение, където невзривилата се бомба преди малко е стигнала чак до мазето. Цветята на перваза още стоят, а снегът ги посребрява през избитото въпреки тиксото стъкло. Снима ги − поредната троха новини.

       − Как ще се махнеш? − недоумява сестра й по телефона. − Живо предателство!

       − Мъртво дали е по-добре?

       Киев е все по-близо, все по-далеч − горящото летище и умиращият град.

       Зъбите й тракат в автобуса, а гърдите я болят от плач.

       Тя е стъклена Верушка, залепена с тиксо, за да не се строши.

       Никога, нищо и никой не може да те подготви за привикването към войната. Тя е навик, пристрастяване, наркотик − и няма спиране. Телефонът на Верушка помни всички адреси, тя ги обновява десетки пъти на ден. Пред обредната зала показва на Сашо клипче с претърсване на бомбардиран квартал.

       − Това е на съседната переулка − казва.

       − Всичко в апартамента е налепено с листчета, за да учи български по-бързо. Баня, чешма, мия: ръце, очи, зъби; душ. Кухня, кафе машина, печка, фурна, баница. Ръцете й треперят и не може да диша, когато Сашо й крие телефона. На занятия в центъра за чужди езици обновява и обновява, и преглежда за новини, и си слага капки в очите да скрие вкъщи колко е плакала. Градът, музеят, паркът са нереален неживот – реална е войната.

       Нереален не−Сашо споделя леглото й, истинските са у дома – съседите, които се завръщат по време на примирието.

       − Кучка! Защо не си тук? Какво правиш там? − кара се сестра ú в деня на изпита. − Върни се!

       Вера вие и ридае, а Сашок изтръгва телефона от ръцете  и крещи:

       − Мръсница! Вещица!

       − Чого?! − не го разбира на чист украински сестра й.

       − Чудовище!

       Вера му се нахвърля с юмруци.

       Никога, нищо и никой не може да те подготви за вината, която вменява войната. Боевете се ожесточават, токът спира за дълго и телефоните не винаги работят, но Верушка будува цели нощи да обновява; обновява и си пише със Света, с трите деца, ако има сигнал.

       − Света се е върнала, Света си е там − посочва на Сашо. И после: − Днес има много убити.

       Почти не осъзнава, че си е взела изпита и трето връщане пред зловещата комисия няма да има. Пред очите й са детенцето без ръце и крака, на което са спасили едното око. Войникът, чиито родители търсят. Обстрел срива до основи болницата й, не се знае кои колеги са били вътре. Света с децата нощуват в мазето. А тя не е там да зашие раните, да намери майката, да опази болницата. Да трепери в подвала със Света, докато ракетите бухат и сипят мазилка над главите им.

       След работа Сашо я заварва свита на терасата да заглушава риданията си с хавлиена кърпа между зъбите. Показва му безмълвно изкорубена входна врата, зад нея − купчина тухли и керемиди.

       − Къща… къщата ми… − заеква, а нейният Сашок сяда до нея и я люлее в прегръдките си.

       Снимката ú е пратила Света. Същия ден се товари в москвича и си тръгва, но с все децата я връщат от заставата в Дебалцево и цяла нощ под ракетния обстрел си шушукат с Верушка. Накрая сигналът прекъсва с гръм и не се възстановява повече.

       Два дни по-късно, при умерено затишие мъжът на позната от съседната улица търси Света и децата. И ги намира.

       Верушка е стъклена и залепена, но въпреки тиксото се строшава на сол.

       − Верче? Верушка, сънуваш! Вера!

       Верушка вдъхва мириса на цигари и сапун. Потрива буза в наболата брада на Сашо. Близва го по ухото – халката в него е затоплена от кожата – и не устоява, засмуква крайчето, меко и обло като петльова обичка.

       − Верче-е! – измърква Сашо.

       Не му е казала още, но след двете чертички на теста светът е реален и цветен и тя внезапно може да диша с пълни гърди.

       Никога, никъде, никой не може да те подготви, че и войната има край.

---

[1] Войната в Донбас започва през април 2014 г. ; по данни на ООН до 2017 г. е взела над 35000 жертви (по неофициални данни – значително повече). Всички описани в разказа случки от Донецк са реални.

към страницата

Крачките, които са ми отредени - Кристина Маринова

Кристина Маринова е родена на 12.08.1970 г. в гр. Русе.

Изучавала "Океанология" във ВВМУ "Н.Й. Вапцаров" град Варна и "История" в ШУ "Константин Преславски". Носител на наградата на ДПК "Фортуна" за разказа си "Мостове за изгаряне" в Национален конкурс за къс разказ "Мостове" 2017 година, автор на криминалния роман "Клуб "Анонимна Лакомия", издаден от издателство "ИвиПет" през 2017 година, Наградата на журито на Национален конкурс за къс разказ "Мостове" 2018 година за разказа "Крачките, които са ми отредени". Кристина Маринова живее в Русе.

Крачките, които са ми отредени

Награда на журито

Давам си сметка, че на този свят има само един човек, който ме пита: Как си? Само един човек, който все още ми звъни по телефона и ми задава този въпрос. Само един човек, който все още намира време за мен и за моята проходилка, с която трудно се придвижвам из апартамента си.

            Не мога да излизам. Живея на петия етаж в панелен блок, във вход с олющени стени и асансьор, който сам избира дните, в които да се движи. Въжетата му скърцат, когато кабината се устреми нагоре. Скърцат пронизително и измъчено и аз винаги си представям старец, който носи непосилна тежест на гърба си нагоре по стръмен баир. Моят личен, пищящ от болка и тежест Сизиф.

            От десет години насам изумявам лекарите, че все още съм жива, че все още дишам, и съм с ума си. Не им казвам тайната си, а тайна има.

            Тя е запечатана отвъд прозореца на малкия ми апартамент. Там, откъдето идва този единствен човек, който все още ме пита: Как си?

            За мен този прозорец е екран, на който се прожектира всеки ден една и съща картина. Сменят се само цветовете, шумовете, миризмите. Тази картина е скучна, банална и изумителна, но аз имам чувството, че е показвана само на мен.

            Преди не понасях рутината, спокойствието, повтаряемостта. Наричах ги душеубийци.  Философствах в компаниите, които канех в дома си, и се превземахме почти до сутринта в разговори за нещата от живота.

            Сега, всеки ден дотътрям проходилката си до този прозорец и се отпускам на едни стар почти издънен стол, за да гледам тази повтаряемост.

            Няколкото крачки са мъчителни, изпълнени с безумна болка, но аз ги правя. Тътря краката си предатели по гладкия под, за да се отпусна в изнемога на този стол, който преди болестта се питах защо още не съм изхвърлила, защо още не съм се отървала от него.

            Надниквам в този екран, въпреки че всичко ми е до болка познато. Надниквам в него като в кристална топка, която ми разкрива един тайнствен и бленуван свят, който помня добре, по който тъгувам и копнея с цялата си душа. Мразя този екран, който ме учи всеки ден, че суетата да приемаш живота за скучно еднообразие, се заплаща скъпо, но не мога да се откъсна от него.

            Денят, в който научих диагнозата и прогнозите. Точно на обяд. Думите на лекарката ми начертаха един меридиан, който раздели живота ми на две. Разсече го като нож. Спомням си как тя сложи ръка върху моята. Нещо ме опари в очите и разбрах, че сълзите ми днес няма да потекат. А толкова исках да се разплача.

            Тръгнах си от кабинета и не спрях да вървя, докато някаква жена не ме хвана за ръка и не ми каза разтревожено: „Госпожо, тече ви кръв”. Бях пробила със зъбите си долната си устна и кръвта заливаше брадичката ми.

            Тогава не се питах как ще се справя, не бях изплашена, а сърдита, защото не беше честно. Беше толкова прозаично, въпреки, че не беше предсказуемо...

            Денят ми вече започва с шест таблетки сутрин, после още четири на обяд, три следобед и още шест вечерта. Това е уморително. Изтощена съм от битката да продължа да живея. Не издържам, но не мога да спра. Дори когато съм накрая на силите си, продължавам да тътря проходилката си към този проклет прозорец, който ми показва живота навън. Прозорецът, който ми се надсмива, че не животът, а аз съм отвън.

            Вън от шума на автомобилите, смеха на децата на площадката долу, шумът на листата на дърветата. Вън от този спокоен и сигурен кръговрат, в който ламарината на прозореца ми се затрупва със сняг през зимата, по която тупуркат капките на пролетните дъждове и се напича от слънцето през лятото. И птиците, толкова много птици.

            Това е личният ми парадокс – вътре съм в апартамент, а всъщност съм отвън, гледайки алчно и съкрушено живота на другите. На всички онези хора - смеещи се,  движещи се хора, които са свободни въпреки ежедневието, което толкова презирах преди, аз  - вече несвободната.

            Някога, преди онзи меридиан, посрещах гости, правих партита с различни теми. В дома ми имаше смях и музика, всички ме ухажваха, а изтривалката пред входната врата на апартамента ми се цапаше толкова бързо от многото обувки, стъпили върху нея.

            Тогава, преди онзи меридиан, я перях на всеки два дни. Търках с четка и препарат, обливах с топла вода и, когато изсъхнеше, я постилах отново. Започвах начисто.

            Търках я с настървение, когато мъж, когото съм обичала, си тръгваше от мен. А имаше такива. И винаги си тръгваха тихо и мълчаливо, дори без да хлопнат вратата, защото когато си тръгва страхливец, той не вдига шум.

            Едва ги изчаквах да напуснат дома ми и грабвах изтривалката. Търках ожесточено, захвърлях четката и търках с ръце докато не протриех кожата си и не почупех добре направения си маникюр. Ревях и търках, измивайки стъпките на страхливци и малодушници, които така лесно лъжеха, че могат да ме обичат, които зацапваха душата ми с обещанията си, с измамата на спокойствието, което уж трябваше да донесат влизайки в дома ми, в сърцето ми, в мен самата.

            Сега домът ми е празен. Душата ми е като препрана стотици пъти дреха. Едва движа краката си, ръцете ми треперят. Няма партита, няма теми и префърцунени разговори.

            Изтривалката ми е чиста.

            Има само един човек, който винаги ме пита с усмивка „Как си?” и упорито настоява да излезем с проходилката от тази клетка и да влезем в живота навън.

            И ще го направя, един ден ще го направя това. Ще стисна зъби и ще дотътря проклето си тяло там, вътре в живота, отново. Колкото и крачки още да са ми отредени.

            Ще стигна до асансьора и ще натисна копчето. Той ще изпищи, обвинявайки ме за болката на протритите си въжета, а аз ще му кажа: Прости ми, старче, но днес ще понесеш и мен. И той ще тръгне надолу с мен и себе си, пуфтейки и стържейки, сякаш си отдъхва, че най-после съм се решила.

            Защото животът не може да се живее отвън, той трябва да е вътре, в кръвта ти. Може да се движи едва и сърцето да пищи от болка заради чистите изтривалки, но трябва да е вътре в теб.

            Обещавам ви, един ден ще го направя. Дори може би още утре.

            Ще тръгна бавно към входната врата, трепереща, стиснала зъби, задъхана от усилието.    Ще направя крачките навън. Ще направя крачките навътре към живота.

            Но първо ще си сложа червило.

Илюстрация - Красимира Балушева

към страницата

Разкажи ми своята история - Мария Гетова

Вместо предговор

През 2018 г. се проведе второто издание на Национален конкурс за къс разказ „Мостове“. Той събра 49 разказа, но по-малкото количество текстове бе компенсирано с по-добро качество. С удоволствие четях текстовете, горда от избора на тема. Твърде дълго се вълнувах, че съм избрала тазгодишната тема, от уефория преминавах в несигурност. Затова реших да помоля моите ученици от випуск 2018-а в МГ „Баба Тонка“ – град Русе да напишат нещо по темата в аванс, за да се успокоя, че тя (темата) ще допадне и на други автори. Нямаше много желаещи, а и аз никого за нищо никога не задължавам. Събрах няколкото текстчета на доброволците дванадесетокласници и се успокоих. Щом те са се справили с нея, значи и по-възрастните и опитни автори ще успеят. Реших, че най-добрият текст трябва да бъде награден, като стане начална част на чудесния сборник, който държите в ръцете си. Негов автор е Мария Гетова, млада дама, която вече учи „Културология“ в СУ „Св. Климент Охридски“.

Цветелина Георгиева,

Член на журито и редактор на сборника

МАРИЯ ГЕТОВА

            Мария Георгиева Гетова е родена на 17.11.1999 г. в град Русе.  Завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ в родния си град с отличен успех, но още през ученическите си години проявява интерес в областите на културата и литературата и разбира, че желае да се занимава с въпросите, свързани с тях.  В момента е студентка по специалност „Културология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.  Определя себе си като читател, а публикуваният разказ като импулсивна реакция, резултат от преживени събития и провокацията на темата.

Разкажи ми своята история

Вече 20 минути чаках за някаква информация. Чакането в Спешното отделение е колкото обичайно, толкова и болезнено. Бях излязла да си поема въздух от задушаващата болнична обстановка, когато чух някой зад мен да казва: Разкажи ми своята история! Произне се го възрастният човек, когото бях видяла във фоаето с жена му. Ръката й кървеше, но не бързаше да отиде да я превържат, той беше излязъл да пуши цигара, а тя беше излязла с него.

Има много по-сериозни случаи от нашия - бях го чула да обяснява на други хора, питащи се защо жената не беше влязла. Питаха тези, които не бяха видели как внасят сина им на носилка.  Разбрах въпроса му, искаше да се разсея от бездната на неизвестното, която го разяждаше отвътре.

Превъртях назад през резонанса: разпита, линейката, падането, та чак до изглеждащия ми вече нереално концерт. Концертът... оттам започна всичко. Аз бях тази, която беше настояла да отидем, и наистина, беше ужасно хубав, до момента, в който приятелката ми се строполи на земята.  Просто чух едно туп! и в следващия момент около нея имаше десетинатина човека, които я вдигнаха и внимателно я сложиха да лежи на една страна на масата отвън. Завихме я с якетата си, проверихме и пулса, тя дишаше, имаше кръв на главата.

Това е по-добрият вариант, по-малко вероятно е да има вътрешен кръвоизлив - казаха ми. Като в транс една друга приятелка се обади за линейка, чакахме двайсетитина минути според моята мъглява заради шока преценка. Всички ни разпитваха, търсеха причината за припадъка.

Пи един „Сайдер“, нищо по-силно, не приема наркотици, с нас е само от два часа, а преди това не знаем къде е била и с кого - обяснявахме първо на хората там,  после в линейката, накрая в „Спешното“. Според лекарите имаше първична мозъчна активност, след като се движеше и отговаряше, когато я питаха за името й.  Това е, което знам - казах на човека, като привърших разказа си.

Настъпиха секунди мълчание, в които той събираше сила да започне. Едно куче - каза той, едва запазвайки самообладание. − Едно куче подгонило момчето ми, той побегнал, спънал се в камък и си ударил главата. Жена ми отишла да го защити и нейната ръка е цялата нахапана. Може би има вътрешен кръвоизлив.

Две деца, ударили главите си, лежаха в спешното онази нощ, а мисълта, колко крехък е човешкият живот не ме напускаше. Днес седя на ръба на болничното легло на приятелката си и възхвалявам късмета, който тя имаше.  След няколко часа я преместиха на третия етаж, за да я наблюдават. Имала сътресение, но без усложнения – нямаше нужда от операция, дори шевове не и правиха.

Надявам се бащата на момчето да може да направи същото, надявам се животът да не е игра на зарове – един оцелява, а другият - не, макар да знам, че е точно така.

Кръвните изследвания показаха, че не е приела нищо. Припаднала, защото и  паднало кръвното, а не се е усетила, че трябва да седне веднага. Не е като да не бях яла - уверяваше ни тя след това, но колкото и да ни се искаше, не успяхме да й повярваме, познавахме тези нейни отговори и „обилното й хранене“. Малкото алкохол съвсем е довършил изтощения й организъм. Носехме й закуски, шоколад, неща, които обича и се молехме преживяването да я е научило, че има и по-важни неща от фигуратата ти, че си е взела урок и няма да преживеем отново нещо подобно.

Искаше ми се да разбера какво е станало със сина на човека, който ми предложи да обменим историите си, за да ги преживеем по-безболезнено.

Илюстрация - Красимира Балушева

към страницата