Признание - Lady Pol The Beloved

LADY POL THE BELOVED

Полина Лъвчиева, известна с артистичния си псевдоним Lady Pol The Beloved, е българска писателка в областта на епичното фентъзи и вълшебните приказки.

Родена на 2 септември 1980 г. в гр. Русе. Завършва СОУ за европейски езици „Св. Константин-Кирил Философ“ в родния си град. Завършва Русенски университет „Ангел Кънчев“, специалност „Право“. През 2017 г. придобива педагогическа правоспособност. Живее в гр. Русе. Омъжена, с едно дете. Работи като юрист.

Дебютира през 2012 г. с фентъзи приказката „Прероден“ в сп. „Дракус“, бр. 2/2012. През 2013 г. издава „Фентъзи приказки“ – двуезичен сборник със седем приказки на български и английски езици, издателство „Гаяна“ гр. Русе.

През 2014 г. учредява сдружение Клуб „Мечтание“ в обществена полза, на което е президент.

На 01.09.2015 г. от печат излиза и вторият ѝ сборник “My Other Face... and more“, който е издаден само на английски език. Веднага след издаването ѝ книгата е представена на европейското турне на авторката, съвместно с русенската симфоник прогресив блек метъл група „Клеймор“. Турнето се нарича Between Two Worlds, посещава 6 европейски държави с 13 неповторими шоута.

Авторката е едно от лицата на гр. Русе за 2015 година.

Учредител и секретар на Дамски писателски клуб „Фортуна“.

Самостоятелни произведения:

„Фентъзи приказки“ (2012);

“My Other Face... and more“ (2015).

Публикации в периодика:

„Прероден“ (2012) – сп. „Дракус“, 2012, № 2;

„Наследството“ (2013) – „Мечове в града“, антология;

„Морска звезда“ (2014) – „Мечове в морето“, антология;

„Ледени въздишки“, „Русалката“ (2016) – „Форум-Север“;

„Рапсодия за мрака и светлината“ (2017) – „Мечове във времето“, антология – в съавторство с Валентин Попов-Вотан. 

ПРИЗНАНИЕ 

… Под мостовете не шумят реки,

когато ти не си, не си със мен.

Пристанищата са пустинно тихи,

когато теб те няма...

Иван Пейчев

Борис погледа думите в ръцете си, нави листчето на руло и го пусна в празната бутилка. Запуши гърлото с корковата тапа, повъртя я в ръцете си, след това с въздишка я хвърли в реката. Бутилката се приземи с тих плясък във водата, а реката отзивчиво я пое, издигна я на повърхността и после я понесе надолу по течението.

Мъжът я проследи с поглед и стана от скалата в подножието на моста. Стъпи накриво, коленете му леко се подгънаха, но той успя да се хване. Годинките май вече натежават... – Борис тъжно се усмихна.

Спомни са как като деца играеха край реката.

Там, на реката се запознаха. Борис стърчеше с цяла глава над момчетата, първи сред равни. С щръкналите си вечно изподрани колене и с танцуващите огънчета в ярките очи караше момичетата да го заглеждат изпод мигли и тихо да си шушукат. От скука хлапетиите се закачаха с момичетата, дърпаха ги за плитките, крадяха им ябълките и книгите.

Сара стоеше встрани от шумотевицата, в сянката на върбите и четеше...

Колко крехка и деликатна беше... така различна... все четеше ли, четеше...

И се сдружиха... прекараха цялото оставащо лято заедно. Неразделни. Борис неумело дялкаше дървени лодки, а Сара шиеше платната. После сядаха един до друг, пишеха дълги писма, пълни с мечти, и ги прикрепваха към малкия корпус. После заедно ги пускаха във водата и сплели ръце, ги изпращаха към хоризонта.

Един следобед в края на лятото Сара се закашля. Борис побърза да подаде кърпичка на задушаващото се момиче. Пристъпът отмина след секунди, които се сториха на изплашеното момче минути, и тя му я върна. Двамата се забързаха по прашния път и настигнаха другите деца, играещи в прасковената градина. Вечерта, когато се прибра вкъщи, Борис се сети за кърпичката и я извади от джоба си. В смачканото ѝ сърце се криеха няколко капки кръв. А тази на момчето се смрази. През следващите дни Борис зорко следеше другарката си за други пристъпи на кашлица, но такива не се появиха. Момчето тайно си отдъхна, а споменът за кашлицата и капките кръв остана там, в прахоляка на пътя и летните игри.

Дойде есента и тя замина за града.

– Ще дойда пак... – обеща Сара.

И тя се върна... и плени сърцето ми завинаги... Мъжът приседна на паднал дънер и се загледа в спокойно течащата река и сребристите ѝ отблясъци.

И летата станаха две, и три, и децата растяха. Кокалестите ръбати рамене на Борис се наляха, гласът му се уплътни. Сара се издължи – тънка върба, прислонена в силата на другаря си. Вече не търчаха както преди. Прекарваха дните си в разходки и дълги разговори. Едно остана същото, непроменено – там, край сребърната река, младежът все така дялкаше лодките, а девойката все така пишеше техните писма.

Слънцето залязваше и украсяваше водите във феерия от злато и оранж.

– Ела, да поседнем – Сара хвана ръката на другаря си и го поведе. Седнаха на брега и потънаха в звуците на заспиващата гора.

– Какво те тревожи? – Въпреки трепета, че стои на любимото място с любимото момиче, Борис беше усетил, че нещо я притеснява.

Тя се напрегна и му обърна профила си. Последният слънчев лъч се промъкна в падащия мрак и погали дългите ѝ коси в позлата.

– Утре си тръгвам – миглите ѝ трепнаха. – Татко дойде да ме вземе.

– Но?... – Главата на Борис се замая. – Сара?... – Гласът му изтъня.

– Моля те, поспри. Нека да ти кажа всичко – девойката се обърна към него и хвана с малките си длани неговата. Тънките ѝ пръсти, учудващо силни се вплетоха в неговите. Борис наведе поглед към тях и после вдигна очи към лицето ѝ.

– Тръгвам си и вече няма да се върна – гласът ѝ изневери за миг. – Вече няма да ме видиш... може би никога.

– Местите ли се?

– Помниш ли първото ни лято?

Младежът завъртя лентата на спомените в главата си и леко кимна в отговор.

– Помниш ли как се закашлях веднъж...

Той кимна отново.

– Болна съм, Борисе... докторите лек тук не намират. Болестта ме яде отвътре. Летата и чистия въздух ми помагат, но вече не е достатъчно.

– Защо не ми каза... – тихо прошепна той.

– Не можех... не исках... Бях дете, Борисе, не разбирах какво се случва с мен, защо съм по-слаба, защо се задъхвам... А тук е така прекрасно, така истинско... истински си и ти. С теб забравям за болката, забравям кое така ме мъчи...

Тя замълча.

Стояха сплели пръсти, треперещи, без дъх.

Борис си спомни как от първия ден се възхищаваше на деликатността ѝ, колко е различна. После си спомни за бледата кожа, през която прозираха вените ѝ, сенките под очите. Отдаваше го на умората от вечните игри до късно.

– Ти се задъхваше, беше по-бавна... Онази кашлица... Кърпичката! В кърпичката имаше кръв. Не си отивай! Защо те отвеждат?

– Татко намери друг доктор. Ще пътуваме надалеко. Не знам кога ще се върна. Не знам дали ще се върна...

– Сара, мила, защо не ми каза? Какво да направя? Знам! Ще дойда с вас, да съм до теб!

– Не! Замълчи!

Но той не спираше трескаво да мълви на глас. Бурята в главата му се надигаше. Мъката го стисна за гърлото и той се задави. Сара обви врата му с тънките си ръце и го притисна към себе си. Не мога без теб... ще се справим... Думите с шепот се стопяваха в прегръдката. Двамата трепереха от напрежение.

И там, на реката, обгърнати от мрака, сред звуците на щурчовите цигулки, диханието на спящите горски обитатели и ромона на нощната река, той я целуна за първи път. Врекоха се един в друг, вкопчени в живота и силата на сърцата си.

– Не ще те забравя, обич моя. Ще идвам тук, на нашия бряг и ще пускам нашите писма, да плуват по нашата река...

Тя замина. Не знаеше къде я отведоха за лечение. Не знаеше къде да я търси. Лятото загуби очарованието си. А в самия му край Сара щеше да навърши шестнадесет.

 

Минаха много години. Минаха много лета. Сара не се върна. Старите ѝ баба и дядо също напуснаха, а къщата се схлупи от тежестта на самотата и на годините. Младежът се превърна в мъж. Изучи се, направи кариера като лекар. И всяка година в средата на лятото се връщаше на реката. Правеше лодки, пишеше писма и ги пускаше, така, както обеща.

С годините спря да дялка лодките и започна да пуска писмата в бутилки. Стоеше с часове на брега. Четеше книги, говореше си с реката или ядосано крачеше. И я чакаше. Не се обвърза. Сърцето му остана заключено за другите жени. Чакаше нея, истинската.

– Ех, Сара, ето ме тук пак. Минаха трийсет години... знаеш ли, не знам дали ще мога да идвам повече. Време е и аз да замина. Работата ме изпраща и мен надалеко...

Реката му отвърна с тих плясък. Мъжът въздъхна и се приготви да ѝ обърне гръб завинаги:

– Прости ми и доскоро!

– Не си отивай. Ще ми бъде тъжно. Без твоите ръце! –достигна мек глас до него. Тънка фигура излезе от сенките и бавно приближи. Луната я обля и Борис видя познато лице. Косите – скъсени, прибрани зад ушите. Познати очи.

– Пораснахме – успя да пророни.

– Върнах се.

С две крачки Борис я достигна. Тя падна в прегръдките му. Вдиша познатия аромат на лято в косите ѝ. Заплака като малко дете. Сара се отдръпна леко и обхвана лицето му с деликатни ръце. Нейните страни също бяха мокри. Среброто на луната ги огря.

– Животът има смисъл само ако има какво да дадеш и кого да обичаш... Обичта ти даде смисъл на борбата ми. Обичта ти ми върна живота.

към страницата

Опит за летене - Нели Цветкова

НЕЛИ ЦВЕТКОВА 

Нели Цветкова е родена в Русе. Висшето си образование завършва във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Занимава се със социални дейности. Семейна, с едно дете.

Автор е на сборниците „Сълза за мама“, „Ясновидката“ и „Нощно дежурство“ (част от колекция „Дракус“ на русенското издателство „Гаяна“), както и на романите „Синьото мънисто“ и „Дълга поляна“.

Участва в сборниците: „Вдъхновени от Краля“, „ПО крилете на гарвана“, „Съвременният свят в творчеството на жената“, „Зелени разкази (ама наистина)“, поетичния сборник „Борови иглици – 2“.

Има публикации във вестник „Форум“ и списание „Дракус“.

Носител на награди от конкурсите „Елате ни вижте“ и „Любовта на края на кабела“.

Председател на Дамски писателски клуб „Фортуна“.

Личен блог: www.byneliforyou.blogspot.com 

ОПИТ ЗА ЛЕТЕНЕ 

Не помня откога стоя на този мост.

Точно в средата съм. До стената. Някаква шибана невидима стена, като във фантастичен филм.

Когато се приземих тук… то беше, когато скочихме от другия мост… та, когато се приземих, направо се натресох в нея. Добри явно е минал, защото не го видях тогава. Сега идва при мен, от време на време. Говори ми. Казва, че на отсрещния бряг е яко. Можело да летиш, когато ти кефне.

Това беше мечтата ни – да полетим. Говорехме си за нея, докато кръстосвахме улиците. Как ще литнем, така, от само себе си, и най-сетне ще се махнем. Беше красиво, а Добри умееше да говори. Имаше един такъв глас… като музика. Такава музика понякога се чува от съседите от горния етаж. Тогава майка пуфти: Аман от симфонии! и затваря прозореца. На мен ми харесва, но си мълча. Тя е винаги уморена и все я гонят нервите, тъй че не искам да го отнеса.

А, да. Ставаше дума за Добри. Той говореше като поет. Аз не, че обичам стихове, ама нали има разни, дето сме ги чели в даскало, затова мога да направя сравнение. Не знам той откъде се беше научил така, защото никога не беше ходил на училище. Може пък да му е било вродено. Откъдето и да е било, с Добри беше яко да се мечтае. И ние обикаляхме, минавахме по Железния мост над линията, през Охлюва и поемахме в посока извън града. Понякога срещахме проститутки, но бързахме да ги отминем. Сигурно щеше да е интересно да поговорим с тях, обаче нашата цел беше големият мост.

Беше огромен и колите фучаха през него. Ние се подпирахме на парапета и гледахме. Там е едно такова – широко. Като си в града, виждаш до отсрещната сграда. Или до края на улицата. А тук всичко е огромно, не само мостът. Струва ти се, че целият свят е твой. И има много място за летене. Ей оттука ще литна някой ден – казваше с поетичния си глас Добри. А аз му се смеех: Да бе, и ще се приземиш право на пътя за Басарбово.

В Басарбово са гробищата на Русе. Там са баба и дядо. Добри няма никого, той все повтаря, че е „дете на улицата“. Не знам къде спи. Понякога му нося нещо за ядене, но гледам майка да не разбира. И без това ѝ е трудно да изкарва сама всичките пари. Не може да си гледа спокойно живота, защото трябва да храни и мен. Баба и дядо ни помагаха, но умряха. А баща ми си хванал пътя, когато разбрал, че ще се родя. Ето как съм провалила живота на майка. Така казва тя. Ама аз не съм искала да се раждам. Никога нищо не съм искала специално за мен. Само да летя, но това беше, защото го мечтаехме заедно с Добри.

Този мост, на който стоя, прилича на големия мост, където ходехме, но не е съвсем същият. И той е толкова голям, но иначе е като от някаква приказка. Абе, като от старите замъци, онези, дето са живели в тях рицарите. Висок е, извит нагоре като дъга и целият е построен от огромни парчета скали, обаче не равни като тухли, ами най-различни. Все едно някой великан ги е нахвърлял, както му падне. И настилката му не е гладка, но не ми убива на краката, не знам защо.

Стоя тук и се опитвам да видя какво има долу. Но не виждам нищо друго, освен мъгла. Поне тя е красива, защото е във всички цветове и се движи. Бих скочила да полетя в нея, но от този мост не може да се скача. Може само да се отиде на един от двата бряга, а аз още не знам кой да избера.

По пътя към единия бряг ми пречи стената. Понякога тя изтънява и се огъва, като я натисна с ръка. Мисля, че ако натисна повече, ще ме пусне. Но като стане така, ме хваща страх и се отказвам.

А на брега е зелено и красиво. Виждам много цветя. Веднъж баба дойде при мен, до стената. Гледаше ме… Стана ми мъчно, защото, откакто тя умря, никой не ме гледа така. Даже Добри. Баба ми каза, че като отида при нея, пак ще ми направи мекици, но да не ходя още. Защо пък да не ходя, на мен само с баба ми е хубаво. И с Добри, а те и двамата са на този бряг. Дядо също, но той не е идвал да си говорим. Само ми маха отдалеч и се усмихва.

Другия бряг не мога да го видя. Мъглата го закрива. Обаче понякога чувам говор. И плач. Струва ми се, че майка плаче. Но не разбирам защо. Сега не съм при нея и животът ѝ вече не е провален.

Понякога се чудя дали пък да не тръгна към този бряг, където е майка. Знам, че пак ще ми се ядоса, но може пък и малко да се зарадва. На мен ще ми е приятно да я видя. Тя ми е постоянно сърдита, обаче съм свикнала с нея. Нали ми е майка все пак.

Поне в тази посока няма стена. Може би това означава, че трябва да отида там. Само дето не знам дали искам. Сега и Добри не е там вече. Няма да има с кого да си говоря. И с кого да полетя.

То и без това не знам дали бих рискувала втори път с летенето. Тогава Добри беше донесъл отнякъде едно шише вино. Не бях пила вино и ми се видя кисело. Но той ми каза, че с него се лети лесно, защото главата ти олеквала. Затова надигнах шишето и изгълтах моята част. Добри се оказа прав. Беше толкова просто да стъпим на парапета, да се хванем за ръце и да полетим. И без това нямаше какво да ни спира.

Пак чувам плача̀. Да, майка е, личи си. Сега почва да говори. Хайде бе, ами че тя разказва приказка! Странно нещо, майка никога не е разказвала приказки! Как ми се иска да я видя!

И мъглата се разсейва. Я, какво вълшебно място, то трябвало само да си пожелаеш. Майка седи на болнично легло, а в леглото лежа аз. Около мен има апарати, които пиукат, а в устата ми са наврели от ония тръби, дето ги показват по филмите.Двата ми крака са гипсирани. Майка ми държи ръката. Виждам, че внимава, защото имам система. От време на време се пресяга и ме гали по косата. Издухва носа си и пак почва да разказва.

Не познавам тази приказка. В нея се говори за майка и дъщеря, които много се обичали, но си причинили болка една на друга. Толкова им било мъчно от това, че се разделили. Стояли от двете страни на един мост, гледали се и плачели. А мостът бил висок и се люлеел и било страшно да се премине по него. Накрая майката не издържала, направила една крачка навътре и протегнала ръце. Тогава и дъщерята направила същото. После двете се затичали една към друга и се прегърнали по средата на моста.

Върни се… – шепне майка. – Прости ми и се върни, моля те!

Искам… Искам…

Правя крачка по моста, протягам ръце… и отварям очи в прегръдките на мама.

Сега наистина летя…

към страницата

Орфей ме повика - Цветелина Георгиева

ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА 

Цветелина Георгиева e автор на статии за историческото, културното и етнографското наследство на община Борово, област Русе, на пътеписи, есета и разкази.

Родена е на 13 юли 1966 г. в град Русе, завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – бакалавър „Българска филология“, магистър „Българска литература и култура“.

Публикации и книги

От 2008 г. започва да публикува статии на литературни теми във в. „Нива“,, сътрудничи на в. „Форум“ (2010 – 2017), работила е като пиар на Община Борово (2007 – 2015).

Между 2011 г. до 2013 г. публикува 28 пътеписа в „По-близо. През погледа на пътешественика“

(http://poblizo.com/)

През 2016 г. излиза от печат първата ѝ книга „Истории от вчера“, в която са събрани статиите, свързани с историческото и културно наследство на Община Борово, писани в период от шест години (2010 – 2015).

През 2016 г. във в. „Форум“ излизат „Странджански разкази“.

В началото на 2018 г. от печат излезе втората ѝ книга „Речено – сторено“, в която авторката разказва за разцвета в културния живот и за създаването на системата от социалните услуги на община Борово (2004 – 2015). Цветелина Георгиева определя книгата си като биографична, но и полемично – есеистична, търсеща ценностите в едно страшно настояще, което срутва всички авторитети.

Членство в организации:

Основател и член на „Дамски писателски клуб „Фортуна“, Русе, 2016 г.

Личен блог: (http://istoriicvetelina.blogspot.bg/)

  

ОРФЕЙ МЕ ПОВИКА

Август в Русе: жега и задух, но улиците и пазарите пълни с пенсионери. Пазаруват по хладното, после бързат да се сврат в апартаментите и да се инсталират пред сериалите. Около университета все още не се мяркат достатъчно количество млади хора, ваканция е, те са по морето – кои работят, кои почиват.

Аз за първи път почивам през август. За първи път от 2004 г. Хубаво време беше, чудесно е да работиш, когато целият свят почива. Но тези години свършиха отдавна. Понеже съм отпускарка и аз ходя по пазарите. Купувам си праскови, едри сочни праскови – като ги захапеш, по брадичката ти потича лепкав сок. Много обичам праскови!

Августовското безделие ме кара да мисля, че трябваше да напиша разказ за конкурса „Русе – град на мостове“, който нашият клуб „Фортуна“ организира. Жалко, че срокът изтече на 31 юли.

Не ми се пишеше през юли. През юли съм свикнала да почивам и вдъхновението ми почива. Много рядко ще ме тормози точно през юли нещо да сътворя. И то е свикнало е през юли да е в отпуск. Като дойде август, обаче си знае работата. Казва: Хайде, Цветелина, не дреми! Вземи напиши нещо!

Днес си взех новите очила, това е добър стимул да започна да пиша. Едва се довлякох до вкъщи, жегата е фул, а те вместо да ми проясняват погледа, съвсем ми въртят главата в разнообразни посоки. Обаче вдъхновението ме ръчка и вика: „Пиши за Русе, пиши за Русе“.

Ама как да пиша, толкова е горещо, че в ума ми са: вентилатор, климатик, студена диня, студен душ, студена бира и пак отначало.

„Пиши, не ме интересува! Август е, време е за работа.“

Когато вдъхновението ти говори, трябва да го слушаш, защото може един ден изобщо да не ти проговори. Седнах на компютъра с новите очила и се опитах да фокусирам екрана. Нели ми пише нещо в чата, обаче аз я напъждам: чакай, сега имам работа, пиша. Лъжа я, но не ми е съвестно, защото, като не искам да си чатим, ѝ казвам, че пиша нещо. Нели уважава вдъхновението и ме оставя на мира.

Разказ

Август в Русе: жега и пек, и задух, и ти се иска да стоиш все около Дунава. Оттам може да съзерцаваш моста, който трябва да те вдъхнови за разказ. Защо пък точно този мост трябва да ме вдъхнови за разказ? Той е напълно депоетизиран от дупки, задръствания, опашки от тирове, недоволни граждани, румънци, които прииждат, за да фучат по скапаните ни пътища с модерните си коли. Как от тази проза да съчиниш разказ за мостове, за любов, раздели, събирания, послания и други романтико-драматични сюжети. Ох, добре, почвам разказа, с това, което имам!

Август в Русе: пек, жега и задух. Мечтая си за Родопите!

Ще кажете: Защо за Родопите, нали най-много обичаш Странджа. Не знам защо, там ме води вдъхновението. Шепне ми: Там има прохлада, забележителности, зелени гори, качамак, пататник, родопска мелба, реки, до които може да отбиеш от пътя и да си натопиш краката, както едно време на село; пещери – в тях е доказано хладно и през лятото. И сюжети, сюжети, сюжети! Само трябва да гребеш с пълни шепи!

Ако Нели ме пита защо пиша за Родопите, ще кажа: Орфей ме повика!

В Родопите има романтични мостове. То и в Русе има един романтичен мост, Витият, но аз съм живяла тридесет години извън града и някак си не чувствам романтиката му, нямам спомени с него от детството и затова не мога да го видя в центъра на сюжет. Затова пиша за Дяволския мост на любимата ми Арда. Колкото и да се опитват да го направят туристическа дестинация, не могат, до него се стига трудно, само по екопътека от село Гълъбово. А едно време бил важен мост, свързвал Беломорието с Тракия. По него препускал животът, затова и за съграждането му е дадена кръвна жертва.

Легендата нахлува в ума ми и върти пред късогледо-далекогледите ми очи, пременени в нови очила, майстори, зли сили, вградени невести. И сюжетът си го бива, любов, обаче истински драматична и романтична, за истинска раздяла, с път към вечността. Дяволският мост – път към вечността! Знам, че сюжетът вероятно е трансформиран стар мит. Това сега е без значение. Важен е мостът като знак за силата на духа и любовта. Древният майстор приел облога, чиято жена най-рано дойде да стане зян, за да им трае строежът. Представям си как се е прибрал изтощен от тежкия ден и тъжните мисли, но не казал на любимата си жена да не идва на строежа. Казал ѝ да дойде, нали облог имало, облог между майстори, мъже, братя. Заръчал ѝ само десетина неща да свърши, че дано се забави.

И ето ти вечна развръзка на сюжетите в нашата древна страна. Любимата жена на почтения майстор освен хубава, била пъргава и работна, Струна невяста. Станала рано, свършила всички онези заръки и отишла на строежа. И станала зян. Вградили я деверите, които предупредили жените си да не идват изобщо. И мъжът и я вграждал, представям си какво е било в сърцето му, каква раздираща болка, страх и скръб.

И днес е така – облогът, демек дадената дума, не чини и грош, а най-доброто сред човеците зян става. Само не знам дали става темел. Защото невястата станала зян, ама станала темел. Злата сила не могла повече да събори моста. Майчицата била Струна и само тихом се молила да ѝ оставят едно прозорче да си кърми оттам малкото дете.

Лошо го разказах аз този фолклорен сюжет, с прозаични дълги изречения не се разказва древен мит. Трябва майстор да го пее, а песента да разказва в стихове, просто и жално. Жално! Тази дума използва нашия народ.

Затова като чуя тези митични сюжети, все си мисля за Орфей, виждам го седнал на високо, на скала в родната планина пее такива песни за истинска любов, истински дела, истинска скръб и радост. И аз като аргонавтите чувам песента му и стягам куфарите към поредния мит, към поредната легенда, към поредната чудна гледка на родното. Затова и през три – четири месеца ходя в Родопите. А всяка свободна минута и всеки свободен лев харча по пътищата.

Пътища, пътища, пътища и по тях мостове. Мостове, които събират и мостове, които разделят, родна земя изтъкана от легенди за съдбовна предопределеност и съдбовни дела.

Не се уморих да гоня миналото!

Настоящето: проза, дупки, стачки, колони от тирове. Но пътувам, пътувам, връщам се в родния град. Русе е град до река и до мост, Русе е път към мост. Мостът е път към далечните чужди земи. Много хора пътуват по него, за да стигнат до тях. Тях ги викат чуждите и непознати земи.

И гурбетчиите пътуват по моста. Гурбетът – този вечен български маршрут, по който пътува половината страна. Колко много Струни невести и майстори сред тях! Но не остават в родната земя, зян стават, темел не стават. Трудно е да провидиш романтика във всичко това.

Но пък днес никой никъде никого не вгражда, а Струните невести и майсторите, поработят, поработят и се върнат. И Русе е първата крачка на родна земя. Град до река, до мост. Я вижте това лято колко много хора си бяха дошли от гурбет. Цяло лято градът беше пълен, магазините пълни, опашки във фризьорските салони. Обичайна лятна проза.

А в България все още живеят такива като мен, около и над 50-те, с късогледо-далекогледи очи. Обикалят из родната земя. И тях или Орфей ги вика, или Русе ги вика. Идват в Русе, град до река, до мост, виждат го романтичен с красивите сгради, с историята за Калиопа и Мидхат паша. Искат да видят градска култура, финес, римски развалини да научат защо е градът на първите неща. И да попътуват по голямата бяла река с корабче и да си направят селфи под Дунав мост. Да се снимат на Вития мост.

Чудя се дали след незапомнени времена Дунав мост ще оцелее, то че Витият ще го съборят, вече е ясно. Но дали Дунав мост ще оцелее като Дяволския и дали съвременните пътища тогава ще лазят по други места, а до него ще води само една екопътека. И дали за него ще се разказват легенди. Защото миналото е това, което ражда романтиката. Настоящето е проза, става романтично, като стане минало.

Край на разказа

Затова, докато мостовете в Русе си стоят, елате да ги видите. Може пък вие да намирате настоящето вдъхновяващо, може тук да ви хрумне сюжет за съдбовна любов, среща или раздяла.

Обаче гледайте да не е през август!

В Русе през август е така: жега, пазар, пенсионери, гурбетчии, пълни фризьорски салони и лепкав сочен дъх на зрели праскови. О, и костилката се дели, стават за компоти!

към страницата

Невидима нишка - Васил Ракшиев

ВАСИЛ РАКШИЕВ

Казвам се Васил Ракшиев, роден съм на 29.03.2003 г., в красивия родопски град Смолян, но живея, уча и раста в още по-красивия град Дупница. Той се намира на кръстопът между Изтока и Запада, между Севера и Юга, богат на история град, с още по-впечатляващи земляци – Димитър Пешев, Невена Коканова, Катя от Ритон. Един от символите на града са тютюневите складове, описани от Димитър Димов в романа „Тютюн“.

Сега съм в 8-ми б клас, на СУ „Паисий Хилендарски“, уча испански и английски език, но ми е интересно да чета за миналото. Тренирам волейбол в местния волейболен клуб „Марек – Юнион ивкони“. 

НЕВИДИМА НИШКА

Мостовете свързват брегове, свързват градове и държави, свързват континенти. Мостовете свързват хора, семейства, роднини. Мостовете ни свързват през вековете и оставят неразрушима следа за строителите си.

Един от най–известните мостове в България е Мостът на дружбата в Русе. Той свързва не само две европейски държави, две култури, два свята, но е и невидима нишка в историята на моето семейство, която винаги ще свързва поколенията в едно цяло.

С мама много обичаме да пътуваме из България. Винаги избираме места и маршрути, които са свързани с историята ни, а тя все ми казва: Опознай родината, за да я обикнеш!

Минаваме през градове, села, паланки, по малки неасфалтирани улички и широки съвременни магистрали, но винаги когато минаваме по някой мост, си спомням разказите на моя прадядо Димитър, аз му казвам дядо Митко. Той е баща на баба ми по майчина линия. С мама често му ходим на гости. Вечер, приседнал на пейката под голямата череша на двора, с тих, уморен от годините благ глас, ми разказва за своята младост. Най-любими са му спомените от войниклъка, когато служил неуморно на своята Родина.

В далечната 1952-а, малко след като приключила жътвата и зърното било прибрано, моят дядо и другарите му получили повиквателни и трябвало да отидат войници. В следобедните часове на деня ги качили във влак на гара Сандански и пътували цяла нощ. Никой не знаел къде отиват къде ще служат, но той ме уверяваше, че пътували без страх в сърцата си. Сутринта, по първи петли, когато слънцето плахо показвало лъчите си на хоризонта, слезли на гарата на голям град. На перона пишело „Гара Русе“. Под строй минали по смълчаните улици и се отправили към казармата, която се намирала на брега на реката, на брега на Дунава.

Първата вечер прекарали в сеновалите на казармата. Уморени от дългия път и от вълненията, момчетата блажено се отпуснали в мекото сено. Сутринта отново под строй се отправили към мястото, където щели да работят през следващите две години. Така тогава отбивали военната си служба.

Когато видели реката за първи път, всички ахнали от удивление, толкова прекрасна била гледката – тук гласа на дядо винаги потреперва и аз разбирам, че споменът от първата му среща с река Дунав няма да го напусне никога. Вълнението, 70 години по – късно, е все още живо. Тогава разбрали, че ще строят мост, но не какъв да е мост, а мост, свързващ два бряга, два народа. Мост, свързващ Изтока и Запада, Мост на дружбата. Работили неуморно с младежки устрем и ентусиазъм, от сутрин до вечер. Поставили основите на моста. Едва ли тогава е предполагал, че не просто строи мост, а нерушима връзка между себе си и своите наследници, поколения напред.

Минали дните, службата свършила. Моят дядо се върнал в родното си село, задомил се, не след дълго се родила моята баба. Годините се нижели като броеница, но споменът за онези дни е все още жив.

Този спомен върнал дядо Митко след години отново в Русе. Какво било учудването му, когато видял един голям, чист, преуспял европейски град. Едва намерил пътя към моста. Той стоял все там, където го оставил – величествен, красив, вплел в стоманените си жили душата, сърцето и младежкият дух на своите строители.

С мама все още не сме ходили там, но непременно ще отидем. Ще мина по стъпките на моят прадядо, за да усетя вълнението, което е изпитвал той, виждайки творението, излязло изпод ръцете му.

Ще минат години и аз ще разказвам на моите деца и внуци, че моят прадядо с много труд и упоритост е взел участие в изграждането на един от най–известните мостове в Европа – Мостът на дружбата.

Мостът завинаги ще е част от историята на моето семейство, невидимата нишка, която ще свързва нас, наследниците на дядо Митко.

към страницата

Ивчо - Кристиян Станчев

КРИСТИЯН СТАНЧЕВ 

Кристиян Раднев Станчев е ученик в 7. а клас на СУ „Христо Ботев“ – гр. Русе.

Интересите и постиженията му са предимно в областта на историята и астрономията. Обича и бойните изкуства – тренира ушу.

Разказът „Ивчо“ е един от първите му опити на литературното поприще.

ИВЧО

Нали знаете малкото селце в долината? Там, недалеч от последния десен приток на Дунава, имаше стара схлупена къщурка и в нея живееше Ивчо. Той беше малко момче с труден живот. Баща му беше загинал в битка, охранявайки границата на Родината. Оттогава Ивчо и майка му живееха при неговия дядо. Детето винаги помагаше на близките си, но ходеше и на училище. И понеже беше прилежен ученик и с добра душа обучаваше момиченцето на друго бедно семейство.

Нелеката съдба обаче не беше успяла да сложи отпечатък върху характера на момчето. То беше весело, енергично и любознателно. Освен Ани, както се казваше ученичката му, Ивчо имаше още много приятели от съседните къщи. С желание ходеше заедно с тях на училище, нищо че пътят дотам беше дълъг. Уроците, които преподаваше учителката, му бяха интересни и ги усвояваше още в клас. А ако някой правеше опити да му съчувства, той спокойно и уверено отвръщаше с думите, изричани многократно от неговия дядо:

– Ех, какъв живот щеше да е, ако нямаше трудности!

Всяка спънка момчето приемаше с усмивка и преодоляваше с лекота.

Един ден, след като приключиха с уроците, Ивчо и Ането се унесоха в игра на гоненица. Изведнъж, без да иска, Ивчо бутна рамката с портрета на баща си, тя падна и стъклото се разби на парчета. Това беше единственият спомен за баща му. Изплашено, момчето отпрати Ани. След като момиченцето си тръгна, изпадна в паника.

– Какво ще правя, какво ще правя? – мислеше си Ивчо. – Добре я забърках. Когато мама и дядо се приберат, ще ми се накарат здраво. Ами ако ме накажат? Не, по-добре да избягам!

Така Ивчо започна живота си на беглец. Той се отправи към гората. Колкото по-навътре навлизаше по тясната пътека, толкова повече съжаляваше за решението си.

– Мама и дядо нямаше да ме накажат – рече си през сълзи момчето. – Те щяха да ми простят. Колко глупаво постъпих! Трябва да се върна!

Ивчо тръгна по обратния път към дома, но не след дълго установи, че е минавал покрай едно и също дърво няколко пъти. С ужас предположи, че се е въртял в кръг. Слънцето вече се спускаше зад хълма. Започна да притъмнява. Сенките на дърветата придобиваха застрашителни форми и размери. Момчето не се чувстваше в безопасност на земята, затова прекара нощта сгушено в клоните на едно дърво.

С първите лъчи на зората петлите възвестиха раждането на новия ден.

– О, чудо!– възкликна радостно Ивчо. – Селото ми е някъде тук, наблизо.

Като се ориентираше по кукуригането, Ивчо скоро откри познатите очертания на селцето.

Още щом прекрачи прага на дома си, майка му, която не беше мигнала цяла нощ, се завтече към него и го прегърна. Като се поуспокои, започна да му се кара.

– Къде беше, Ивайло? С дядо ти не сме мигнали цяла нощ! Търсихме те навсякъде! Бог е чул молбите ни!

Детето ѝ разказа всичко. Майката го слушаше усмихната и накрая го помоли да обещае, че друг път няма да постъпва така необмислено. Той, разбира се, даде дума. От портрета, поставен в нова рамка, Ивчовият баща с гордост гледаше своя пораснал син.

С Ането вече играеха само навън. Всичко си тръгна постарому. И не съвсем… Момчето беше осъзнало, че разполага с най-голямото богатство на света – любовта на своето семейство, за която не съществуваха прегради.

към страницата

Шмекер - Иван Трифонов

ИВАН ТРИФОНОВ 

Иван Евгениев Трифонов е роден през 1985 година в град Казанлък.

Завършва „Славянска филология“. Учил и работил в Словакия, Гибралтар и Румъния, но от няколко години живее в България, където учи магистратура по „Информационни технологии“.

През 2010 печели трето място в конкурс за кратък криминален разказ „Атанас Мандаджиев“. Има първо и второ място в студентски конкурс за кратък разказ „Георги Черняков“.

Единственият публикуван разказ до момента е „Албена“ в сборника „Единадесетият“ на издателство „Световит“ от 2016 година.

За написването на разказа ме вдъхнови миналогодишното бягане по маршрута Русе – Гюргево.

ШМЕКЕР

Стойко се намираше на някоя от улиците на Русе, това беше сигурно. Макар и да нямаше много сигурно във всичко свързано със Стойко, особено в настоящото му състояние на духа и тялото. Нека кажем, че беше се почерпил. А и кой може да го вини – беше се родил син на комшията от съседния блок, така че това автоматично гарантираше силна вечер, пък и най-вече на чужди разноски.

Все пак знаеше, че се намира някъде по центъра – фонтанът си беше на мястото и хвърляше освежителни пръски в топлия, макар и ранен августовски час. С всяка една капка, която достигаше лицето на Стойко, той все повече и повече се сафирясваше и започваше да добива представа за размерите на предишната вечер.

– О, не! – само успя да изрече той, спомняйки си част от нещата, в които бе играл водеща роля.

В една от местните механи той беше осъществил международен контакт с група румънски туристи. Беше влязъл в обширна дискусия относно Балканската война и последствията от нея – без той да знае румънски, нито северните му съседи да знаят български. Единствено бе дочул, че някой от компанията използва словото „шмекер“ и това го накара да се сочи с пръст и повтаря многократно думата, при все че първоначално названието бе използвано, за да опише именно него.

Шмекерът се насочи полека към дома в срамния поход, който не един от нас е изминавал. Часът беше доста рàнен, но наоколо имаше насъбрано необикновено голямо множество хора и тъй като любопитството, а и общуването, бяха сред силните страни на Стойко, той започна първоначално отдалече, а после все по-близо да слухти около тълпата.

Повечето от събралите се бяха облечени необичайно, според празнуващия до късно или по-скоро – до рано, в спортни шорти и тениски, а някои дори в спортни клинове. Някакво чудо щеше да се случва, а никой не го беше информирал, което никак не му се нравеше. Събрал целия си кураж и решителност, той запита най-близката девойка, а и според него – най-добре изглеждаща.

– Извинете, но какво става?

Отне известно време на момичето да ограничи рамките на този така философски въпрос, а и малко да са отърси от комбинацията от пàри на ракия, бира и узо, които се бяха насочили към дихателния ѝ тракт.

– За бягането ли питате? Има международен пробег между Русе и Гюргево – по моста.

Отговорът на момичето не беше разшифрован веднага от Стойко. Бягане, а и то международно си звучеше сериозно, но защо точно сега, защо точно тук – в Русе.

– А нещо сериозно ли е? – отново зададе кодиран въпрос шмекерът.

– В смисъл дали е голямо събитие ли? – момичето проявяваше завидно търпение към питащия, при все че се опитваше да загрява, докато отговаряше. – Международно състезание е. Не е най-голямото, но много хора са дошли да се забавляват, да пробягат реката.

– Реката? – замисли се на глас Стойчо.

– Да, Дунава. Ей, там е – посочи с ирония момичето.

Шмекерът не усети подбив в казаното, понеже в реките на мислите му се стичаше нова идея. Защо и той да не участва в бягането. Той обичаше да е част от компанията, а си помисли, че от това би излязла добра история за пред кръчмарската му компания.

– Благодаря много. А къде е записването?

– Записването приключи преди няколко дни. Вчера раздадоха номерата.

Малка пречка – помисли си Стойчо. Но неговото схематично мислене не можеше да не измисли начин да се включи в това събитие. И понеже той беше почитател на симплицизма, реши да се смеси с тълпата и под нейното прикритие да избяга. Речено-сторено.

Чу се нейде изстрелът и тълпата се спусна по главната улица по посока на Гюргево. Никой не направи забележка на Стойко и това допълнително го окрили. Не разбираше какво сложно виждаха в това бягане, просто трябва да движиш краката си по– бързо и това е. Ето, хората се стичат около него и той дори е по-бърз от мнозина от тях, крачка по крачка и само напред.

Уви, както често се случва, сметките на новоизлюпения бегач излязоха без кръчмар. Силите му намаляха, въздухът започна да не му достига, а краката му станаха като от олово.

– Няма да мога да стигна до моста – каза си той и започна да намаля ход.

– Хайде, Шмекер! – чу се до него. Беше един от румънците от кръчмата, който изравни темпото си с българския си съсед.

– Хай, Шмекер! – подвикнаха и други от снощната румънска компания и обградиха Стойко, като го потупваха насърчително по гърба.

Окрилен от внезапната подкрепа, Стойко събра всичко останало от себе си и продължи напред. Той не успя да измине цялото разстояние до Гюргево този път, но за изненада на всеки, който го познаваше, успя да премине половината дистанция и да се качи на Дунав мост. А на следващата година – първото име, регистрирано за участие, беше на Стойко Владимиров, известен в поне две държави като „Шмекера“.

към страницата