Машина за спомени - 23

 

Пипнешком Анелия се зае да развързва ръцете на баща си. Дърпаше кабела, трепереща от напрежение. Въпросите се блъскаха в главата ѝ. Не искаше да му вярва, но ако той ѝ предлагаше бягство, можеше да се възползва. Поне до някой момент, а после щеше да му се измъкне и на него. Сега е важното беше да излезе от проклетата къща и да тръгне нанякъде, където и да е.

Едва развързан, Марин сграбчи ръката на дъщеря си и я задърпа навън. Окото му пулсираше и му се гадеше, но той стискаше зъби и си проправяше път в тъмното. Вече навън, се обърна към Анелия и ѝ направи знак да мълчи. Тя посегна към лицето му, но въпросът в очите ѝ трябваше да почака.

Близо до тях изпука съчка. Двамата се спогледаха ужасени и залепнаха за близкото дърво. Анелия притисна ръка към гърдите си в опит да заглуши бумтенето на сърцето си. Струваше ѝ се, че то кънти из цялата гора. Дочуха се още издайнически шумове. Към тях се приближаваше някой… поредната опасност?

Мъжът щеше да отмине, без да ги забележи, но Марин в паниката си се хвърли на гърба му и се опита да го събори. Непознатият обаче се оказа друга категория. С едно пъргаво движение той метна по-възрастния мъж на земята и го затисна с коляно. Извади от колана си нож и го опря във врата му.

− Пусни го, ти… − Анелия на свой ред се метна отгоре и го заналага с юмруци.

Мъжът протегна ръка назад, за да хване китката ѝ и да метне и нея на земята, но не успя. Марин се възползва от моментното му разсейване и заби безмилостно юмрук в корема му. След миг натрапникът лежеше на земята по очи, а бащата и дъщерята го бяха възседнали. Анелия се огледа за нещо, с което да го завържат, но нямаше нищо подръка. Тогава напипа колана на дънките му и започна да рови под него, за да го разкопчее и измъкне.

− Нелке-Зелке, приятно е, но не е сега моментът – изпъшка затиснатият.

− Яворе??? Как…

− Явор ли? – изуми се Марин. – Ти не си ли някъде… искам да кажа, те говореха, че са те открили, тръгнаха за теб…

− Все още с Ицо можем да заблудим едни бандити – усмихна се Явор, докато се изправяше и се изтупваше от шумата.

− А Ицо? – с разтреперан глас попита Анелия.

− Кой пита за мен? – дочу се глас от няколко метра.

− Момчета, обяснете ми най-после какво става – започна Анелия, но баща ѝ я прекъсна:

− Идва кола, да изчезваме!

− Точно пък ти никъде няма да ходиш – каза глухо Христо и с един удар в тила повали Марин.

− Какво направи? – избухна Анелия. – Всички ли се побъркахте? Или и ти си от ония?

− Аз не, но татенцето ти…

Отдалеч се чуха сирени, фарове пробиха мрака. Поляната се изпълни с джипове, а от тях скачаха хора с черни качулки. Те бързо обградиха къщата, а после нахлуха вътре. Чуваха се викове „антре – чисто”, „кухня – чисто”, „мазе – чисто”.

Униформен мъж се приближи към четиримата и се представи.

− Вие сте Анелия Маринова, така ли?

− Аз съм, бихте ли ми обяснили…

− Моля, елате с мен в колата. Ще разговаряме в полицията.

− Но баща ми… − задърпа се тя.

− Не се тревожете, линейката идва. Ще го закарат в болницата… под охрана.

Анелия понечи да възрази, но се отказа. Нали ще е в болница, а не в ареста, има време да се изяснят нещата.

 

Баба Анка беше омесила питка. Анелия ѝ помогна да приготви богатата трапеза, но в питката не се бъркаше. Далеч беше от нейното майсторство в тия неща, а и искаше да усети оня вкус от детството.

Младата жена постави на масата ниска ваза с цветя и се огледа доволно. Всичко беше готово, оставаше да дойдат гостите, но те нещо закъсняваха. Тя се посуети още малко, пренареди чашите и вече посягаше към телефона, когато на вратата се звънна.

− Заповядайте, заповядайте – канеше баба Анка двамата приятели на внучката си. Явор и Христо един след друг прегърнаха Анелия и заоглеждаха с интерес уютната стая. До прозореца стоеше красива ракла с цвят на канела, същата ракла от старата къща. Полицията позволи да я приберат, след като приключи работата по веществените доказателства. На масата с бяла покривка бяха сервирани прибори за петима души.

− Чакаме ли още някого? – попита Христо, докато баба Анка наливаше питиета  в малките старомодни чашки.

− Не, столът е за Марин. Баба настоя – мрачно каза Анелия.

− Момчета, той дали… − не посмя да довърши въпроса си възрастната жена.

− Още не знаем, съжалявам – с извинителен тон почна да обяснява Христо. – Може би психиатричната експертиза ще установи истината. В цялата тая история той беше ту от лошите, ту от добрите… въобще още не е ясно доколко е бил под влияние, доколко е било негова идея…

− Синът ми може да е всякакъв, но не е такова чудовище, каквото го изкарват – стисна устни баба Анка. Потърси с поглед Анелия за подкрепа, но внучката ѝ наведе глава. Тя все още не знаеше дали да вярва на баща си.

− А какво стана с онези, другите бандити? Режисьора и джихадистите…

− Не са джихадисти, бабо – намеси се Анелия, но баба ѝ не ѝ обърна внимание. Беше ѝ малко сърдита заради Марин.

− Прибраха ги още тогава. Нали им заложихме капан? Тръгнаха да ме търсят, а там ги чакаха спецчастите – заразказва Явор. – Заловиха и онези, дето са работили на Бузлуджа. Но там са били само дребни риби, японецът и асистентът му катастрофирали с хеликоптер същата вечер и загинали. Главният изгорял в машината, а другият се размазал в скалите.

− Абе аз все се чудя, вие двамата как така бързо разплетохте тая история, че и накарахте службите да ви повярват? Нещо сте ми съмнителни, м? – вдигна вежди Анелия.

− Е, не беше много бързо. Ние все пак от месеци работим по… − започна Явор, но Христо го сръчка. – Е, какво? Тя сигурно се досеща, че не си използваме уменията само за игрички.

− Мина ми през ума – изсумтя Анелия. – И нищо не сте ми казали?

− Служба, знаеш как е…

 

…

Даниела затвори папката и се облегна назад.

− Не си го завършила.

− Как да не съм?

− Много добре знаеш какво липсва, Нел. От кои е Марин? Само погледни какво става в твоя разказ. Ту страда, ту е пресметлив, ту е вербуван, ту е разкаян, ту обича героинята, ту я използва – пълна каша!

− Не знам, Дани, наистина не знам.

− Но той другата седмица пристига в България. И баба ти ще настоява да отидеш. Ти ми каза, че и сега не спира да те убеждава.

− Трудно ми е да се пречупя, Дани. Мислех, че като изпълня задачата, която ми постави, всичко ще блесне.

− И аз така се надявах. Писането може да бъде страхотна психотерапия, знаеш. Като те помолих да съчиниш тази история, се надявах, че в процеса на писане ще изскочи всичко забравено и до края ще знаеш дали си готова да повярваш на баща си. Но ти явно още не си наясно със себе си.

− Какво да правя?

− Това само ти можеш да решиш. Между другото „много благодаря”, че си ме включила в разказа като една от лошите.

Анелия се засмя горчиво.

− Ако знаеш колко ме беше яд на теб, че ме караш да пиша това. Но когато терапевтът каже, няма къде да ходиш – изпълняваш.

− Да, и после го наказваш, като го превръщаш в отрицателен герой. Впрочем, останалите участници, освен баба ти и баща ти реални хора ли са?

− Има един реален… - Анелия наведе глава. – Приятели сме от хиляда години. Но когато написах сцената с дърпането на колана, осъзнах, че това между нас е нещо повече.

− И?

− Иии… след малко ще дойде да ме вземе оттук.

− Добре, и без това е време да приключваме. Има ли още нещо, което искаш да споделиш?

− Да. Благодаря ти. Искам, много искам да му повярвам. Може би ми трябва още малко време.

Явор чакаше отвън. Двамата тръгнаха, прегърнати.

Зад тях въздухът затрептя. Едва доловимата сянка погали младата жена по косата. Почувствала този прилив на любов, Анелия се усмихна и облегна глава на рамото на приятеля си.

„Имам толкова любов в сърцето си. Може би в него ще има място и за баща ми? Защо не?”

Нели Цветкова

към страницата

към част 22

Машина за спомени - 22

 

Когато Хашимо докладва, че хеликоптерът е готов, Ямамото бавно се изправи. Погледът му беше остър, но чист. Хашимо се стареше да не го гледа, докато вървеше пред него и малко встрани, за да покаже подчинението си и едновременно пътя на Великия.

Площадката на покрива беше празна, пилотът седеше в кабината неподвижно и чакаше заповеди. Тогава Ямамото се обърна към придружаващия го и с глух глас нареди:

− Ти ще дойдеш с мен. Смени пилота!

Опитвайки се да не издаде учудването си, Хашимо отиде до пилота и му предаде нареждането. Онзи козирува автоматично, остави шлема и слушалките, излезе от кабината и тръгна към вратата, но преди да я достигне, внезапно се огъна и се строполи на земята.

Опитвайки се да остане поне външно спокоен, Хашимо помогна на Великия да се качи и понечи да затвори кабината. Ямамото го спря със жест – имаше нужда да усети нощния вятър.

Силно притеснен, Хашимо седна на мястото на пилота, включи двигателя и перките се завъртяха. Обърна се към Великия и зачака.

Ямамото извади листче от джоба си и даде координатите.

Издигнаха се и бавно поеха по курса.

Полетът щеше да продължи поне един час и Ямамото се замисли. Планът му беше ясен, знаеше какво ще направи, но не можеше да разбере какво обърка иначе гениалния му замисъл. Прекалено много бяха странните неща, които се бяха случили сега, когато Великият финал беше толкова близо. Намесваха се не само някакви странни хора – с това беше свикнал и се беше научил да ги отстранява от пътя си, без даже да ги брои. Но тук имаше нещо съвсем различно. Странното беше и това, че по време на медитацията си видя една фигура, която не можа да разпознае. Не стана ясно даже какъв пол беше това същество, но беше човек. Фигурата беше изникнала пред него от нищото и засенчи със себе си слънцето. Ямамото се опита да я махне с всички известни му практики, но не успя. Но и фигурата не направи нищо – просто си стоеше и хвърляше сянка, която покриваше самия него. Напрегна се, повика своя дух закрилник. След много усилия духът се появи, но остана далеч от него. След като излезе от медитация, Ямамото се утеши с мисълта, че покровителят му е с него и въпреки породилите се съмнения, реши да действа. Твърде далеч беше отишъл, за да спре именно сега, твърде много беше заложил и го удовлетворяваше само пълният успех – всичко останало би предизвикало въпроси, на които той не желаеше да отговаря. Само победителите не ги съдят и той добре знаеше това.

Нощният вятър духаше в кабината и го освежаваше. Той затвори очи.

И изведнъж ги отвори. Не можеше да бъде – до него, на другата седалка седеше жена – малка, крехка и... доста позната. Погледна я и посегна към нея, но ръката му мина през тялото ѝ. Видение? Отвори уста да попита коя е тя... и изведнъж се сети – майката на момичето – беше виждал тези топли очи, които сега светеха със стоманен блясък.

Хашимо явно не виждаше нищо и продължаваше да следи уредите.

Ямамото се надигна, но една ръка го натисна обратно на седалката. Нейната ръка! Ямамото посегна отново към нея, но неговата собствена ръка мина през тялото ú, докато нейната буквално го приковаваше към седалката. Почувства че нещо притиска дробовете му. Ръката беше залепила тялото му за седалката. Великият дишаше на пресекулки, но виждаше всичко.

Тогава погледът на видението се устреми към уредите.

Хашимо, който от издигането седеше неподвижно, изведнъж се размърда неспокойно – две от стрелките на уредите започнаха бясно да се въртят около осите си. Хеликоптерът се затресе.

− Велики!

Не последва отговор. Хашимо се обърна и видя притиснатата като с огромна тежест фигура на седалката.

Хеликоптерът се затресе отново.

Хашимо се върна светкавично към уредите. Сега всички те се държаха като полудели. Нещо запищя в ушите му и той смъкна шлема и го захвърли. Пищенето се премести в кабината. Хашимото се опита се изравни курса, но машината не му се подчиняваше. Панически затърси парашута и за секунда видя отдалечаващата се фигура на пилота с парашут на гърба.

Вече нямаше курс, нямаше посока. Хеликоптерът приличаше на снаряд, изстрелян в пространството от неизвестен артилерист, който се носеше към определената само за него цел. Машината се тресеше, подскачаше и се втурваше ту наляво, ту надясно. Двигателят виеше от напрежението, а писъкът в кабината се засили. Нощта стана непрогледна, сякаш някой внезапно измете светещите до скоро звезди и вече не беше ясно кое е горе и кое – долу.

Внезапно пред очите на японеца се появи планински връх, който ставаше все по-голям, докато закри целия хоризонт. Хашимо бързо се надигна и секунди преди хиликоптерът да се удари в скалата, скочи и полетя в бездната.

Като в сън чу взрива, докато се удряше в клоните на боровете, които не спряха, а само намалиха стремителното падане и се заби в меката почва под тях.

Магдалена Желязкова

към страницата

към част 21

към част 23

Машина за спомени - 21

 

Тази вечер господин Ямамото остана в поза лотос повече от час. Усещането за победа го завладя и той някак почувства смисъла на целия си труд. Най-после машината заработи гладко, дори... съвършено. Завърши целия цикъл на многогодишния му труд! Светът ще му е потребител! Има ли някой, който да не иска да промени миналото си по свой вкус? Поднебесната винаги е била Първа Единствена Неповторима! А той − самият венец!

За целия му екип медитацията на шефа бе време за леко отпускане и поемане на дъх. Разбира се, никой не си признаваше, съсредоточените погледи и продължаването на обичайните опити пред мониторите не прекъснаха и за миг. Като прошумяване на недомлъвка, малко сдъвкано и недоказано Хашимо сан – първият, единствен секретар на Великия сподели: УСПЕХ! Българката и семейството ѝ се оказаха качествен материал, експериментът заработи. Най-после на пазара може да бъде изваден проверен продукт. Въздействаш на миналото и си подреждаш бъдещето, просто, като пасианс. Въпрос на възможности... парични, естествено.

Господин Ямамото леко повдигна клепачи. Нирваната от нега отстъпи, за да се материализира досадникът Хашимо сан.

− Простете, Велики!?...  – дълбокият поклон, свитите рамене и предъвканият тон подействаха на шефа точно както и очакваше.  – Разрешете да ви кажа?!...  – гласът му изтъня до писклив фалцет.

− Разрешавам! – Ямамото се разгъна плавно, не беше висок, но погледът му повеляваше. − Можеш да говориш!

− От известно време... ние... изгубихме... ммм... нямаме достъп до къщата, приета за основна лаборатория... И, да, сателитите работят, обаче... навсякъде около нея липсва каквото и да е електрическо захранване. Губим всякаква връзка!

− Как така няма електричество?!

− Ами, аз... – Хашимо сан преглътна. Никога не можа да разбере същността на този европейско-балкански народ, още по-малко и да я обяснява. – Те, тия българи са...  – имаше думи, които в неговия роден японски просто не съществуваха! Как да обясни нещо да се вземе принудително? Кражба? Що за манталитет и поведение! В Япония никой не крадеше!!!

− Чакам обяснения! – гласа на шефа остана отчетливо безстрастен.

− Самата къща е била обект на набег, тя е в гората и... местно... номадско население е изтръгнало кабелите, доставящи наоколо електричество. Поради това обстоятелство липсва комуникативно захранване – Хашимо сан леко отстъпи назад. Говореше глупости. Елементарни битовизми, местни обичаи и цинизми подронваха авторитета и позициите му. Мислено за пореден път избесня, но продължи доклада отчетливо: − Преди тридесет и две минути изгубихме всякакъв сигнал. Бащата от час и половина, неизвестно как, е премахнал  прикрепения чип, а за момичето...

− Какво момичето? – отведнъж  изфуча  и  Ямамото.

− От няколко минути също се губи!... Не знаем къде е... Сателитът не я лови.

Ямамото пое въздух с отчетливо свистене. И сякаш го издиша, без да остави капчица кислород.

− Не ми  казвай, че и четиримата олигофрени покрай нея също са се изпарили?

− Не, двама са под контрол, мобилните им засега са у тях... Напуснали са обекта незнайно защо и... са се озовали под контрол на местната полицейска юрисдикция.

− По-лии-цияя? – Ямамото изумя.

− Е, те, полицаите, проверявали заради захранването, било прекъснато електроподаването в цялото близко селище и... то, там, наоколо кражбите... – Хашимо сан ненавиждаше елементарните разговори. Правеха грандиозни експерименти, що за простотии му се налага да говори? И той ли трябва да се вре в месните помиярщини! Що за отврат?

Ямамото скръсти ръце пред гърдите си. Впери поглед  напред, видът му не показа нищо, усети се дистанция, тишината прогърмя, Хашимо сан притъпи спазъма, за да оцелее и буквално си заповяда да диша.

− Хеликоптерът ми готов ли е? – мислено обходи своята крепост Бузлуджа, недостъпния връх, чинията, обветрена от бурите и боговете, дивата природа в една райска градина, недооценена от народ, противоречив и... неуправляем. - Ще сложа ред и покорство, малко ми трябва! Ще го видиш.

− До половин час сме готови, Велики! – Хашимо сан си отдъхна.

Анелия се бе присвила като зародиш. Лежеше и сякаш отказваше да диша. Болката я бе приклещила вцепеняващо. Трудно асимилираше повтарящите се спомени за майка, която е починала, но я прегръща и успокоява, милата ѝ баба Анка , която баща ѝ бил убил, а той пък обяснява как от нея ще печели купища пари?

Скърцащо-парещи образи, смилащи от болка обиди.

И всичко отчайващо, отново и отново.

Нещо я накара да отвори рязко очи. Усети студа. В помещението цареше непрогледна тъмнина. Дивото черно я притисна отвсякъде. Леко се изправи.

Отведнъж... нищо, отникъде не я болеше!

Стига де! – изломоти.

Единствено ръцете ѝ бяха овързани отзад. Подът се оказа учудващо лесен за превземане. С рамо напипа стената. Бавно, нареди си. Тъмното я озадачаваше, но продължи. Неравност? Усети грапаво. И блъсна. Слаб повей? Ами да, трябва да е отворила врата. Пак ужасно тъмно! Нищо. Кракът ѝ се приплъзна. Малко надолу. А, да, стъпало, потръпна и... сви се на кълбо, за да се приземи.

− Ааа…хаа – викът ѝ дойде спонтанно. Удари се грубо в стена, дори и присвита физическата  болка я разтърси. – Сега пък какво? – проскърца уж мислено, но като че ли го каза гласно?

− Ааа-ни? – дочу. – Ти ли си, момичето ми?

− Татко? – Откога не бе произнасяла тази дума? Усещаше как цялото ѝ тяло гори от падането, но познатият глас, същия този глас от детството? – Татенце?! – не може да бъде, някой отново я манипулира! – Какво става? Защо...

− Ела по-близо, помогни ми, трябва да бягаме, после ще ти обясня.

Таня Георгиева

към страницата

към част 20

към част 22

Машина за спомени - 20

Марин отстъпи крачка назад и забърса с опакото на дланта си очи, за да може да види по-добре какво се крие в тъмното мазе. При споменаването на името на японеца той очакваше да види как дребната му фигура изплува от сенките като призрак, дошъл да всее смут в душата на онзи, който го е измамил приживе. Вместо това насреща му примигна светодиода на мобилен телефон, поставен върху статив. Ямамото бе наблюдавал признанието му, без да напуска лабораторията си на Бузлуджа.

Буцата обаче бе гледал на живо от първа линия – едрият бияч се спусна пъргаво по стълбите с протегнати напред ръце. Марин понечи да заеме отбранителна позиция, не че си вярваше особено срещу Буцата, ала младежът, когото бе взел за Явор, го удари с юмрук в хълбока и го накара да се превие на две. Миг по-късно човекът на Стефан се озова над него и го запрати на пода с два професионални удара. Марин извика пред размазания си поглед образа на милото си момиче, за да почерпи сили и се изправи на колене, само за да бъде покосен отново от юмрук в челюстта. Бузата му опря в грубата бетонна плоча, а някой, сигурно Буцата, настъпи другата му страна с крак. Нямаше мърдане.

Стълбите изскърцаха, когато по тях слязоха още няколко души. От неудобната си позиция той не можеше да види лицата им, но позна мокасините на един от тях – Рамзи.

− Ямамото сан, какво да го правим този? – Гласът на Стефан, режисьора на цялото това гротескно представление. Говореше на английски. – Да го включим ли в програмата?

− Сигурно се шегуваш! – долетя през високоговорителя на джиесема отговорът на японеца. – В този човек няма качествен материал, от него нищо интересно не можем да извлечем. Отървете се от него!

Марин простена – беше си представял какъв ли не край на дните си, но не и в това мазе. Защо му бе да се забърква с тези опасни хора, та това щеше да му струва живота, а може би и този на дъщеря му…

− Простете, Ямамото сан, но защо не нещо друго? – Сега се обаждаше Лъже-Явор. Той пък кой изобщо беше? – Досега се съсредоточавахте само върху извличането на живи, интересни и позитивни спомени, които да могат да бъдат прехвърлени върху потенциални клиенти със стерилни души. Нима няма да е интересно, какъв би бил ефектът, ако натъпчем някого само с тъжни, съкрушителни емоции? Погледнете го, на него няма да му трябва много… Какво ли ще се случи, ако му вменим, че е убил не само жена си, но и майка си? Не ми се мисли пък какви гадости би бил причинил на дъщерята…

Марин изтръпна, докато осмисляше предложението, което бе чул. Не можеше да е истина – ако технологията на японците успяваше да извлича и насажда позитивни спомени, то тя щеше да работи и в обратната посока. Внезапно, мисълта да бъде застрелян и заровен в гората му се стори като по-добрата алтернатива на онова, в което можеше да го превърне машината на Ямамото.

− Интересна идея. Стефане, харесва ми, че работиш и с хора, които имат въображение – отвърна японецът.  – Направете го.

Буцата отстъпи от главата му и грубите му ръце го сложиха да седне с гръб до стената. Макар и да осъзнаваше каква съдба му се готви, Марин нямаше сили да се съпротивлява. Мислеше си за това как няма повече да види Анелия и се фокусираше върху това да задържи образа ѝ в съзнанието си. Боеше се, че нямаше да го оставят никога повече да си спомни за малкото си момиченце…

От задния си джоб биячът извади кабел и пристегна китките на Марин една към друга. Той понечи да го повлече обратно по стълбите, но в този миг Рамзи сложи ръка на рамото му.

− Един момент, хабиби.

Плешивият се наведе, бръкна в джоба на ризата на Марин и извади смачкания му пакет цигари. Повдигна капачето – до запалката беше останала само една. Рамзи я извади, сложи я между подутите устни на Марин и му поднесе огънче. Какво, последно блюдо на осъдения на смърт ли беше това? Марин инстинктивно дръпна навътре и усети лютивия дим да изпълва устната му кухина. Проклет да бе, не му беше до цигара!

Сякаш прочел мислите му, Рамзи взе с два пръста фаса, все едно бе нещо гнусно и забранено от Корана, след което с усмивка го натика в лявото око на пленника. В последния миг Марин успя да го затвори и цигарата се заби в клепача му. Болката, обаче, бе ужасяваща. Той се разпищя, а от ъглите на стиснатите му очи потекоха сълзи.

Рамзи, Буцата и онзи другият се разсмяха на глас.

Нечии стъпки изтрополиха по стълбите и нарушиха всеобщото веселие в мазето.

− Намерих онзи Явор! Тръгвайте веднага! – извика Даниела.

С единственото си око Марин видя как Стефан и Буцата се спогледаха, след което шефът отсече:

− Остави го тоя нещастник за после; дай да приключим с хлапаците, че вече здраво ми лазят по нервите!

Четиримата се изнизаха един по един навън. Последен беше Буцата, който се обърна към Марин на прага:

− Ще ни изчакаш ли тук, извинявай?

След което се засмя и затръшна вратата. Ключът изщрака два пъти и Марин остана сам в тъмното мазе. Явор. Христо. Животът на Ани зависеше от тях. Татко ѝ се бе опитал да направи каквото може и се беше провалил… както винаги. Тя отново се появи пред очите му – с протегнати ръце и танцуващи на вятъра къдрици. Татенце, татенце!... И с всяко произнасяне на думата се отдалечаваше все повече от него. 

Стефан Д.Стефанов

към страницата

към част 19

към част 21

Машина за спомени - 19

 

Погледна се в огледалото. Не, не можеше да излезе така от банята – с тези меки очи, този раним поглед. Щяха веднага да заподозрат нещо. Издиша бавно, после няколко пъти рязко. Стисна челюст, втвърди поглед. Вдигна брадичка и когато беше напълно сигурен, че не е оставил и следа от ревливия Марин, се обърна и излезе. В хола бяха Рамзи и Абдула. Вдигнаха погледи към него. Преди да са успели да си отворят устата, Марин изръмжа:

− Докъде стигнахте с издирването на ония двамата – Явор и Христо?

− Буцата в момента пътува към местонахождението на Явор. Христо засега още го издирваме. Покрило се е добре копелето.

− Искам веднага да ме уведомите, когато докарат Явор. Веднага! Ясно?

Абдула и Рамзи се спогледаха.

− Ясно – отвърнаха. Но не беше „ясното“, което искаше да чуе Марин.

…

Два часа по-късно, Буцата цъфна на вратата на къщата с белия си микробус. Отвори купето и изкара мъж с торба на главата и вързани със свински опашки зад гърба ръце.

Ама че банално! − помисли си Марин, който се надяваше очите му да не издават нетърпението, с което очакваше да остане насаме с Явор, за да оформят план за спасението на Анелия. Но трябваше да почака. Явор трябваше да бъде разпитан, за да се установи колко и какво знае. След което най-вероятно щяха да се отърват от него и да заровят тялото в гората. Марин се надяваше, че ще успее да открадне няколко минути. За доброто на Анелия, която в момента агонизираше и се луташе между прекрасните спомени с баба си и фалшивите, натрапени ѝ от Машината.

Само дано не съм закъснял... – мислеше си Марин, докато следеше с поглед отвеждането на Явор в къщата, опитвайки се да си придаде незаинтересован вид.

Дръж се, Яворе...

…

Нощ. Къщата беше притихнала. Стефан и Даниела се бяха върнали в хотела си, Рамзи и Абдула бяха пратени по задачи от Ямамото. В едната спалня спеше д-р Косев, който трябваше да бъде на разположение в случай на проблем с някой от обектите, а Буцата беше на пост на верандата. Анелия лежеше в другата спалня и сънуваше своите хаотични спомени. Сега беше шансът на Марин.

Стана и без да се обува, се насочи към мазето, където трябваше да държат пленниците. До мазето се стигаше през една врата в пода на хола, която беше покрита с килим. Килимът не представляваше проблем, но Марин се опасяваше, че вратата може да е заключена. Изпусна въздишка на облекчение, когато видя, че не е, но тя веднага беше заместена от изстенване. Вратата изскърца пронизително и в оглушителната тишина на къщата насред гората, Марин беше сигурен, че е събудил и мъртвите клетници, погребани наоколо. Застина в очакване на Буцата, който да влезе през входната врата и с тъпия си глас да попита какво става.

Мина една минута. Две. Три. Нищо. Марин си позволи отново да задиша. Слезе по стъпалата и остави вратата отворена, за да не поставя на изпитание късмета си с повторно изскърцване.

Мазето беше потънало в тъмнина и Марин се принуди да използва телефона си. Страхуваше се да светне осветлението. Това със сигурност щеше да се види от Буцата отвън.

В най-отдалечения от стълбите ъгъл се беше подпрял мъж. Главата му бе открита, но ръцете му бяха все така вързани. Спеше.

Младен се приближи предпазливо, за да не стресне пленника. Един вик на уплаха в момента щеше неминуемо да завърши с два трупа. Огледа Явор. Това беше Явор, нали? Приятел на Анелия от тийнейджърските ѝ години. Хубав младеж. Висок, строен, с тъмна рошава коса. При други обстоятелства може да беше добра партия за дъщеря му. Може би още не беше късно и за това.

Марин стисна очи, за да се отърси от мислите си и пристъпи към действие. Наведе се и затисна устата на Явор. Онзи подскочи силно и отвори ужасените си очи. Марин сложи пръст на устните си в сигнал за мълчание и шепнешком обясни:

− Аз съм бащата на Анелия.

Погледа разширените очи на Явор, в които блестеше животински страх, докато се увери, че онзи е разбрал и няма да се развика.

− Бащата на Анелия? − промълви с прегракнал глас, след като почувства натиска от ръката на Марин да отслабва. − Тоя, дето я е изоставил като малка?

Марин не отговори.

− Какво правиш тук? Да нямаш нещо общо с цялата тази миризлива работа? − В гласа на Явор се долавяше остра, гневна нотка.

− Не. Да. Донякъде − Марин не знаеше как да отговори на този въпрос. − Виж, нямаме много време. Ще ти обяснявам по-нататък, ако оживеем. Засега ти е нужно да знаеш, че съм готов на всичко, за да спася Анелия и да я махна възможно най-скоро от тази къща. Ще ми помогнеш ли?

Явор се смръщи и отвори уста, очевидно с намерение да спори. Но вместо това шумно я затвори и се взря преценяващо в Марин.

− Помогни ми да се изправя – каза накрая. − Искам да знам каква е ролята ти в това.

Марин въздъхна, но нямаше избор. Дължеше поне някакво обяснение. Повдигна Явор и го остави да се подпре на раменете му. Явно беше ранен, защото държеше единия си крак свит, за да не докосва пода. Лошо. Разчиташе на младежката сила на момчето, а не на още една тежест. Пое си дъх и избълва бързо:

− Анелия участва в експеримент, наречен „Машина за спомени“, с който могат да се трият спомени от съзнанието на човек и да му се налагат нови. Тя е тук по моя вина – исках да я накарам отново да ме заобича, като изтрия спомените за баба ѝ и ги заместя с детство, прекарано с мен. Аз самият също съм обект на експеримента, но засега заблуждавам хората, стоящи зад него. Като видях какво причиниха на момиченцето ми...

Тук гласът му секна, сподавен от напиращите сълзи. Насили се да погледне Явор в очите, за да потърси подкрепа. Това, което видя, го свари неподготвен. Там бяха едни ледени очи, очи на убиец. Нямаше и помен от уплашеното момче.

Явор стъпи спокойно на земята. Обърна се към един ъгъл на стаята. Изпъна ръцете си плътно от двете страни на тялото си (как се беше отвързал?!) и се поклони ниско.

− Ямамото-сан, това достатъчно ли беше?

Лина Атанасова

към страницата

към част 18

към част 20

Машина за спомени - 18

 

Марин седеше до масата на баба Анка. Ръката му поглаждаше бузата и грапавината на наболата му брада. Пръстите му напипаха неравност, която не беше там преди няколко дни. Някакво чуждо тяло се беше спотаило под кожата му и около него се образуваше възпаление. Имаше твърде правилна форма, за да е от естествен произход. Надигна се тежко и влезе в банята. На мъждивата светлина от малкото прозорче образът му в огледалото изглеждаше блед и чужд. Това не беше той. Отсреща в него се взираха очи, изпълнени с жестокост. Нещо нередно се случваше с него. Потърка отново бузата си. Но образът отсреща се забави за части от секундата. Чуждото тяло отново се плъзна под пръстите му. Със заучено още от детството движение пръстите му напипаха ключа за осветлението и голата крушка светна. Ярката светлина го заслепи, но това не му попречи да вземе бръснача.

С отработени механични движения започна да се бръсне, а когато острието задра в непознатата неравност, Марин натисна по-силно. От раната бликна кръв. Болката беше позната. И сякаш се превърна в сламка, за която да се улови. А насреща му се оформи отново познатото му лице със слабохарактерна брадичка. Образът със забавените движения изчезна. Негодуванието се надигна в него. Как беше позволил на скръбта да го отдалечи толкова много от близките му хора?!

Спомените нахлуваха неудържимо в съзнанието му. Не можеше да се гледа повече. Марин наведе глава над старата мивка и дълго сдържаните сълзи закапаха, примесвайки се с кръвта, която шуртеше от бузата му, образувайки розови вадички по напукания фаянс.

Смъртта на Румяна за него беше непоносима. Той яростно беше захлопнал вратата към любимите хора, за да може да понесе скръбта от загубата на неговия ангел. Напусна всички, защото не можеше да живее с паметта за нея. Продаде къщата на спомените, остави малката си дъщеричка, от чиито очи го гледаше любимата жена. И замина за Англия.

Следващите петнайсет години преминаха в мъгла. Животът беше изгубил смисъл. Катерина беше хищникът, който го подтикна към машинациите на Ямамото, Стефан и Даниела. Вечно алчна за пари и власт, тя го тормозеше постоянно с натякванията и капризите си. Чувстваше се заклещен между яростната си скръб по Румяна и обсебващата връзка с Катя. Поддаде се на манипулациите и посети лондонското представителство на машината за спомени.

След това много неща му се губеха. Спомените за Румяна бяха някак бледи и схематични. Изведнъж закопня да промени и представите на дъщеря си за себе си. Изглеждаше му по-лесно да я манипулира чрез машината на Ямамото, отколкото да потърси прошка от нея. И замина за България.

Надвесен над мивката, Марин се задъхваше от силата на нахлуващите спомени за любовта и благоговението му към Руми. Заедно с гноясалата кръв и сълзите, в канала беше изтекла цялата злост, с която го беше отровила Катерина. Над наведената му фигура, в огледалото се появи неясният образ на любимата. Безплътната ѝ ръка се протегна и сякаш надигна един немирен кичур коса от челото му. Марин се почувства облекчен. И по-жив, отколкото когато и да било през всичките петнайсет сиви години.

В малката къщичка на майка си, в старата баня Марин като че ли намери онази своя загубена част от скръб, болка, отчаяние, гняв и разкаяние. Тази част, която беше изключил. Но точно тя го изпълваше с решимост. Отворената врата към нея му даваше сила да се бори за щастието на Анелия и да спаси живота на баба Анка, неговата майка.

Дали щеше да успее да измами машината? Дали можеше да заблуди операторите, че чипът с фалшивите спомени все още действа? Струваше му се, че ще се справи и усещаше подкрепа на безплътни, но мощни сили. Разчиташе на това, че той беше включен още в началото на програмата и технологията все още не беше толкова усъвършенствана.

Беше длъжен да опита. Имаше неистова нужда от прошката на дъщеря си и майка си. Все още нямаше план. И трябваше да внимава да не го разкрият, но беше разбрал, че може да намери съюзници сред приятелите на Анелия.

Ив-Ана Драгомирова

към страницата

към част 17

към част 19

Машина за спомени - 17

Само трябваше да успее да заблуди баща си, че му е простила и ще му даде възможност да се реваншира за пропуснатите години. Поне така ѝ се струваше на нея –че той се е върнал, за да я види и да се опита да закърпи зеещите дупки между баща и дъщеря. А дали беше това ? Усещаше нещо. Нещо тревожно, неясно и нечисто витаеше около него. И тези двамата – Рамзи и както и да му е името на оня със страшното око….

Само трябваше… да успее да дочака Христо. А Явор? Какво се беше случило с него? Сигурна беше, че за последно се намираше в дома му.

И какво щеше да стане с филмовата ѝ кариера?

Докато се опитваше да подреди в главата си всичко, което ѝ се случваше или си мислеше, че ѝ се случва, тя се отпусна в ръцете на Марин. Тежеше ѝ да стои изправена. Тежаха ѝ всички объркани разсъждения и спомени. Непосилно се оказа да държи клепачите си отворени. Какво ѝ даде неприятният Рамзи да пие? Какво, за Бога…

Трябваше да измъкне от Явор това, което знаеше и да открие оня Христо. Откъде, по дяволите, се взеха тия двамата?

Планът му беше истински връх, а тези двамата се опитваха да го провалят, като си врат носа,  където не  трябва.

Откакто старият му познайник Стефан се свърза с него в Англия и му предложи да стане доброволец в един „изключителен“ по думите му проект, Марин видя своята златна възможност. Щеше да спечели пари, много пари и щеше да има дъщеря. Дъщерята, която някога остави на грижите на баба ѝ. Но сега я искаше. Тя щеше да му донесе още богатство. Кой знае, защо пък да не включи и баба Анка по-нататък в експеримента. Всички щяха да са доволни – японците щяха да си правят проучванията, той и Стефан щяха да спечелят много, а Анелия, баба ѝ и още много други трябваше да са благодарни, че са се сдобили с едно щастливо минало, което да ги топли в старините. 

А, и не на последно място Катя – тази хиена – със сигурност щеше да се върне, подмамена от мириса на банкнотите. Тогава… щеше да ѝ даде да разбере.

Стефан му разказа, че японците работят по тайно правителствено изобретение, наречено „Машина за спомени“. Машината има за цел да изтрива всички лоши спомени на човека и да ги заменя с нови − по-щастливи, и то съвсем истински. Това определено щеше да промени света, да промени историята, да промени човечеството. Предложи да го включи като доброволец. Имал нужните контакти – лично той и жена му се грижили да набавят подходящи обекти за опитите. Правителството целеше чрез машината да даде шанс на човечеството да се спаси, да се завърне към човешката си същност и да получи правото да остане на Земята. На Марин не му беше нужно много време, за да начертае пред себе си успешна схема. Трябваше обаче да дели със Стефан и жена му, нямаше как само заедно можеха да измъкват луди пари под носа на Ямамото и компания. Можеха да продават всякакви спомени на множеството стерилни души, които даваха мило и драго да запълнят лишените си от смисъл пространства в паметта. Да, твърде дълго човечеството бе егоцентрично и обсебено от материята. Толкова дълго, че бе успяло да забрави всичко, което беше част от онова ядро, изпълващо със смисъл и удовлетворение. Изгуби способност да усеща радост, да се вълнува, да трепти в единствения си живот като лист в ръцете на вятъра. И тези празноти причиняваха болка, истинска болка, въпреки всички блага, с които даден индивид се бе сдобил през годините. Все повече се търсеха начини хората да се избавят от страданието, което си бяха причинили неусетно.

Така му харесваха файловете на Анелия, които му пращаха Стефан и Даниела – малко момиченце, което протяга с обич ръце към него и го вика: Татенце, татенце! Харесваше картината, която нарисуваха в съзнанието ѝ – тя, майка ѝ и той самият в уютна къщичка сред гората. Нейните ръце, протегнати за прегръдка към него. Нейните ръце, обвити около врата му и целувка за лека нощ. Най-много му допадаше споменът, че майка ѝ е заминала в Англия и я е изоставила. Анелия не биваше да разбира, че тя е мъртва и той стои по един или друг начин зад смъртта ѝ.

Разбира се, имаше още стъпки до завършването на случая на Анелия, но концепцията беше ясна.

Сега обаче нещо се случваше. Нещо или някой осуетяваше първоначалната идея. Нещо или някой пречеше на Анелия да се потопи в предоставените ѝ спомени. Същото това нещо или някой спъваше неговата работа и същевременно си играеше със собствената му памет. Както Анелия, така и той се чувстваше дезориентиран на моменти. Ту виждаше Румяна, с която заедно искаха да спасят дъщеря си, ту забравяше, че е искал да се отърве от нея и на моменти сякаш му липсваше. Просто понякога се държеше като някой друг.

Анелия се размърда. Изстена нещо. Чуваше тихи гласове, които не знаеше чии са. Звучаха далечни и странни. Напрягаше се да разбере за какво се говори. Кой говори? Това май беше… Какво? Истина ли е това, което долавяше слухът ѝ?

Виктория Филипова 

към страницата

към част 16

към част 18